от Пламен Дойнов

Действащи лица:

Маргарита – жена на около 40 години

Майката – жена на около 70 години

Ангел – мъж на около 40 години

Чечо – мъж на около 40 години

Други действащи лица (по телефона):

Малката принцеса

Купувачът

Любовникът

Соня/Госпожа Александрова

Директорът

Анна

Лилия

Сестрата

Б. Леков

Старецът

Каменчо

Убиецът

Метресата

Генералшата

Момчето

Забележка: Присъствието на гласовете по време на телефонните разговори може да се подчертава чрез отделяне на фигурите на говорещите действащи лица в светли квадрати на сцената, в монитори или по други начини, съобразени с техническите възможности и с въображението на режисьора и участниците в спектакъла.

ПЪРВА КАРТИНА

(Стая в малък апартамент.

Интериор: библиотечни рафтове, изпълнени с изрядно подредени книги; няколко стола; маса; диван; кресло; телевизор.

Сцена: в единия край на стаята на дивана, завита с одеало, седи полегнала Майката, яде с лъжичка течен шоколад от буркан.

Входната врата се отключва и влиза Маргарита.)

МАЙКАТА: (преглъщайки) Най-после.

МАРГАРИТА: (без да поглежда Майката) Как си?

МАЙКАТА: (продължава да яде, върти глава) А…

МАРГАРИТА: Яде ли без мене?

МАЙКАТА: (клати глава) Ц!

МАРГАРИТА: Добре си направила. Аз не съм гладна.

(Пауза. Маргарита тежко се отпуска в креслото. Майката дообира течния шоколад с лъжичката и оставя буркана настрана.)

МАЙКАТА: Значи и мене ще ме държиш гладна?

МАРГАРИТА: Нали каза, че си яла.

МАЙКАТА: (вдига празния буркан и демонстративно подрънква с лъжичката) Маргаритаааа! Гладна ли ще ме държиш?

МАРГАРИТА: Уволниха ме.

(пауза)

МАЙКАТА: А!

МАРГАРИТА: “Повече не сте ни необходима.”

МАЙКАТА: Кой?

МАРГАРИТА: Новият ми шеф… Така ми каза: “Повече не сте ни необходима. Вие би трябвало да сте моя секретарка…” “Но аз съм…” “Ето и сега не ме изслушвате… Така да се каже вие сте моят втори глас, но непрекъснато ми изневерявате. Само през първата седмица откакто съм тук ме свързахте с трима души, които изобщо не искам да чувам, а за малко щяхте да ме свържете с още един – четвърти – когото ако бях чул, щях вече да съм получил инфаркт пета степен по скалата на Рихтер…”

МАЙКАТА: Така се получава то инфаркт…

МАРГАРИТА: “Но моля Ви, всичко това е недоразумение. По Рихтер – никога! Досегашните ми шефове всички, всички, всички са били доволни…”

(пауза)

“Повече не сте ни необходима!”

(пауза)

Мога само да вдигам телефони. Господи, какво ще правя!

(Маргарита рязко се надига от креслото и отива срещу огледалото. Изпъва с ръце лицето си, прибира корема си. Завърта се.)

Сигурно си е намерил някоя по-млада и по-стройна, с дълги крака ей до тук, с поличка ей до тук, с език…

МАЙКАТА: Казаха по телевизията: напоследък хубавите секретарки не се котират много. Началниците предпочитат по-неугледни. За да могат да се съсредоточават в работата и работата да върви. Така се получавал растеж. Брутен.

МАРГАРИТА: (гледа се отблизо в огледалото) Селско лице! Кръгло селско лице! И като го нацапам с руж, заприличва на репичка.

МАЙКАТА: Милата ми Маргаритка! Затова те е уволнил… Защото си хубава и го разсейваш. Началникът иска да се съсредоточи, да тръгне повече работата и да получи растеж. Брутен.

МАРГАРИТА: Сега ще ми се подиграваш ли?

МАЙКАТА: Не, просто търся обяснение.

МАРГАРИТА: Хубава бях преди двайсет години! А я ме виж къде съм сега! И кой ме докара до тук! Кой ме дърпа назад? Виж ми евтината козметика! Вместо гимнастика, вместо живот, вместо да направя нещо за себе си, аз седя тук заедно с теб и се тъпча с шоколад!

МАЙКАТА: Имаш толкова красив, дълбок глас – как така ще те уволнява! Имаш вълшебен, предразполагащ глас. Подкупващ глас, глас, на който можеш да имаш доверие! Ще те уволнява той!

МАРГАРИТА: Имам – нямам… “Повече не сте ни необходима.”

(Маргарита тръгва към банята.)

Отивам да си взема вана.

(Маргарита влиза в банята.)

МАЙКАТА: Че откога имаме вана?

(Маргарита рязко отваря вратата на банята.)

МАРГАРИТА: Не ме безпокой!

(Маргарита отново се скрива вътре и силно затваря вратата на банята. Заключва вратата. Отвътре се чува шум от душ, от плискане на вода. Майката става и отива до вратата на банята.)

МАЙКАТА: Днес се обажда Чечо. Три пъти. Каза, че те е търсил на работата. Ядосал се, че не те намерил. Трябвало да си стоиш на работното място, казва, това ти била работата. Щели да те уволнят, ако не си седиш на работното място! Обаче нали по същото време са те уволнявали… Никой не му отговорил. Пита дали си му ксерокопирала ония схеми. Бил на крачка от откритието. Принципът бил: “Сменям проводниците с електромагнитно поле”… Щял да мине тая вечер. Все ми говори за сватбата… Как сте щели да се подредите, да си се гледате…

(Шумът от душа спира. Тишина.)

Маргарита! Маргаритка! Не се тревожи, майче, секретарка с твоя опит ще си намери работа до две седмици, най-много три. Дори месец да ти отнеме… Тъкмо ще си починеш.

(Тишина. Майката става тревожна.)

Маргаритка! Марги! Какво правиш там? Маргииии! Пусни душа, бе майче… Нали се къпеш? Маргарита!

(Отново – шум от душ.)

Чечо ми вика по телефона: “Ние с Маргото имаме големи планове…”(пауза) “Ами аз, викам му, аз къде съм в тия планове?”

(Влиза Чечо, търсейки нещо в джобовете си.)

ЧЕЧО: Все ми се струва…

МАЙКАТА: Добър вечер!

ЧЕЧО: Все ми се… Добър вечер… струва, че съм си загубил ключовете… от колата, от апартамента…

(Чечо намира ключовете си.)

Ох, ето ги! Уж помня, че съм ги сложил там, но все мисля, че съм ги изтърсил или нещо през някоя дупка на джоба са се изнизали… И някой да ми пребърква после къщата…

МАЙКАТА: И аз съм така с печката. Изключила ли съм я, не съм ли… Уж преди да изляза специално отивам да проверя дали е изключена – котлон, фурна… Обаче само след десет секунди при вратата вече не съм сигурна! И пак отивам да проверя – котлон, фурна… Така – един час – между печката и вратата. Накрая като се уморя, махвам с ръка: Майната му! Като иска, да пламва и да изгаря!

ЧЕЧО: Че ти никъде не излизаш.

МАЙКАТА: Какво като не излизам! Пак се чудя: изключих ли печката…

ЧЕЧО: Ти нали не готвиш? Тука само Маргото готви.

МАЙКАТА: Какво като не готвя! Аз печката си я проверявам. Ти какво искаш, да изгоря ли?

(Чечо търси механично ключовете по джобовете си.)

И стига с тия твои ключове! Кой ще търси нещо в твоя апартамент!

ЧЕЧО: Мислиш, че няма какво… Къде е Маргарита?

МАЙКАТА: Има проблеми. Тревожа се за нея.

ЧЕЧО: Ааа, не е много за жалене. Какви проблеми пък може да има тя?

МАЙКАТА: Каза, че отива да си вземе вана.

ЧЕЧО: Какво? Вана по това време? Тя ксерокопира ли ми ония работи?

МАЙКАТА: Имаме баня и тоалетна заедно, обаче вана нямаме.

ЧЕЧО: Нямате ли?

МАЙКАТА: Че ти не знаеш ли? А имаш ключ от апартамента!

ЧЕЧО: Вана във вашата баня? Все пак си мисля, че нямате вана.

МАЙКАТА: Тя обаче каза: “Влизам да си взема една вана…”

(Чечо намира ключовете си.)

ЧЕЧО: Ох, ето ги!… Ами тя не е добре. Но ти я ми кажи знаеш ли дали ми е ксерокопирала ония работи?

МАЙКАТА: Тя каза: “Първо влизам да си взема една вана…”

ЧЕЧО: Вие откога имате вана?

МАЙКАТА: (поглежда го учудено) Ти… какъв човек си, бе? Къде ти е ума? Аз ти говоря за Маргаритка, а ти!…

ЧЕЧО: Аз поръчах вече халките. Искам сватбата ни да бъде много хубава. Фина работа! Тиха, скромничка. С малко хора, все пак да е по-евтино, но – да е бижу.

МАЙКАТА: Бижу, пък да е евтино!

ЧЕЧО: Ей толкова мъничко бижу. Обаче бижу! Шаферки. Църква. После като се съберем оттатък в новия апартамент – само приятели.

МАЙКАТА: Ами аз като не съм ти приятел?

(пауза)

ЧЕЧО: Сватбата с първата ми жена беше много тъпа. Щото и жена ми беше тъпа.

(Чечо пак започва да си търси ключовете из джобовете.)

Но добре, че се разведох, иначе нямаше да срещна Маргото. Днеска-утре започвам ремонта на апартамента. Всеки момент. Тоалетната и банята при вас са на едно място, нали? При мен ще бъдат отделни… Вие вана имате ли? Май нямате… Аз ще й сложа и вана… За Маргаритката ми – да бъде винаги свежа и росна-росна…

МАЙКАТА: Почваш ремонт ти днеска-утре, ама… Гледай да не си загубиш ключовете! Тия твои ключове все се губят.

(Чечо намира ключовете в джобовете си.)

ЧЕЧО: Ох, ето ги!… Постоянно се тревожа за тях. Ако изчезнат – и край!

МАЙКАТА: Така като те гледам не ми се виждаш болен.

ЧЕЧО: Що, как съм?

МАЙКАТА: Откакто си тук, за трети път си губиш ключовете в джоба и за трети път ги намираш в джобовете си.

ЧЕЧО: Толкова ли станаха?

МАЙКАТА: Да ти кажа откровено… досега не съм ти казвала… ама щото работата става сериозна… който се хване с Маргарита, все се поболява. И обикновено все фатално.

ЧЕЧО: Как?

МАЙКАТА: Фатално. Един неин приятел – Фичо… Фичо ли беше… – тъкмо й се беше обяснил… Казал й, че я обича или нещо в тоя порядък, минали две седмици и се побъркал… Аз го видях после – побърка се. Съвсем буквално – шизофрения.

ЧЕЧО: Как така?

МАЙКАТА: “Как така?”- така викна и Маргарита: “Вчера нищо му нямаше! Какво му стана! Нещо му направиха!”

ЧЕЧО: Шизофренията нещо за раздвояване ли беше?

МАЙКАТА: Маргарита имаше предвид, че ден преди да се побърка, викали Фичо в полицията уж нещо да разпознава. Значи – като свидетел. Ама знаеш ли – първо свидетел, после – освидетелстван.

ЧЕЧО: Те в полицията още бият.

МАЙКАТА: По телевизията един психиатър каза: “Никой не може да е сигурен, че е напълно здрав. Ти си носиш вътре лудостта и всеки момент може да се отключи в тебе.”

ЧЕЧО: От какво се отключва?

МАЙКАТА: Любов, стрес, едно-друго… Маргарита беше сигурна, че в полицията са отключили Фичо. Обаче…

(Майката видимо се разстройва, очите й се наливат със сълзи.)

Ох, нали съм й майка… Как да й кажа… Всеки мъж, който се хване с нея… Първият, вторият, третият – менингит, хепатит, гастрит… То не бяха инсулти, инфаркти, заушка… Но какво е виновна моята Маргаритка! Всички започват да я дърпат да ходи някъде далече при тях, искат да я откъснат от майка й… И моята Маргаритка започва да излъчва някаква отрицателна енергия. Към тях… някакво отрицателно поле, в което любовта й се превръща в коварна болест… за тях… Ти защо мислиш, че моята дъщеря досега не се е омъжвала?

(Чечо пак започва трескаво да бърка по джобовете си, търси ключовете си.)

ЧЕЧО: Аз апартамента почти съм го приготвил… за ремонта.

МАЙКАТА: Но тоалетната и банята са на едно място.

ЧЕЧО: Да.

МАЙКАТА: И нямаш вана.

ЧЕЧО: Нямам. Засега.

МАЙКАТА: Че тогава тук лошо ли е?

(пауза)

Искаш ли шоколад? Течен.

ЧЕЧО: Може.

МАЙКАТА: (подава му празния буркан, в който подрънква лъжичка) А, той свършил! Маргарита никога не купува достатъчно течен шоколад.

(Чечо намира ключовете си, те подрънкват.)

ЧЕЧО: Ох, ето ги!

(Вратата на банята се отваря и се появява Маргарита, загърната в хавлия.)

МАРГАРИТА: (към Чечо) Ти кога дойде?

ЧЕЧО: Аз съм си тук.

МАРГАРИТА: Защо не се обаждаш предварително?

ЧЕЧО: Обадих се. На майка ти се обадих!

МАРГАРИТА: И какво заговорничите с нея?

ЧЕЧО: А, заговорничим! Говорим си тука…

МАЙКАТА: Говорим си, да.

ЧЕЧО: (към Маргарита) Ти ксерокопира ли ми ония работи?

(пауза)

Само не ми казвай, че си забравила!

(пауза)

Тоя път вече открих откритието. Знаеш ли какъв е принципът?

МАЙКАТА: Сменяш проводниците с електромагнитно поле.

ЧЕЧО:    Кой ти каза?

МАЙКАТА: Ти. По телефона.

ЧЕЧО: Да, да, по телефона! Да не съм луд! Откритието на века – по телефона!

(заговорнически) Подадох лъжлива информация.

(към Маргарита) Ти ксерокопира ли ми ония работи?

МАРГАРИТА: Не искам да слушам това.

ЧЕЧО: Значи не си, така ли? Предаваш ме в последния най-важен момент.

МАРГАРИТА: (към майка си) Ти не му ли каза?

ЧЕЧО: Нищо не ми е казвала.

МАЙКАТА: Как да не съм му казала! Казах му, че се тревожа за теб…

ЧЕЧО: Какво се е случило? Да не са те наказали за ксерокопията?

МАРГАРИТА: Уволниха ме.

ЧЕЧО: Как така те уволниха? И сега къде ще ми ги ксерокопираш? Кой те уволни? А откритието ми?

МАРГАРИТА: Не искам да слушам за него повече!

ЧЕЧО: Но когато направя откритието, само за него ще слушаш – от всички телевизии, радиостанции…

МАРГАРИТА: Уволниха ме.

ЧЕЧО: Ще си намериш нещо друго. Обаче откритието ми кой ще открие? Понякога всичко е въпрос на дни, на часове. Знаеш ли колко още откриватели работят в моята област! Но на тях всичките всичко им ксерокопират навреме. Всички им помагат. Един им направи кафе след полунощ, друг им направи вечеря – да си оближеш пръстите, трети им ксерокопира схемите…

МАРГАРИТА: Не мога да те слушам…

ЧЕЧО: Това откритие ще бъде истинска революция в телекомуникациите!… Какво ти костваше, кажи ми? Какво ти костваше ми кажи, малко преди да те уволнят, да ми ксерокопираш нещата? Какво толкова ти попречи?

МАРГАРИТА: Тръгвай си!

ЧЕЧО: Не, ти само това ми кажи! Едно ксерокопие е един лев. Петстотин схеми – петстотин лева. Откъде да ги взема? Аз като направя откритието, ще имам. Ама сега? Откъде?

МАРГАРИТА: Не мога… Искам да си вървиш.

ЧЕЧО: Хем си виновна, хем сега нервничиш… Утре ще се видим като се успокоиш.

МАЙКАТА: Тя иска да ти каже да си вървиш завинаги.

МАРГАРИТА: (към Майката) Какви ги говориш!

ЧЕЧО: Тя ако иска да ми го каже, ще ми го каже сама.

МАРГАРИТА: Не е точно така…

(Объркване. Маргарита подава на Чечо пакет с хартия.)

Точно така е всъщност. Върви си!

ЧЕЧО: (вижда листовете в пакета) Марго! О, Маргот! Ама щом си ги ксерокопирала, няма нужда да се караме.

МАЙКАТА: Тя ти каза да си ходиш.

МАРГАРИТА: Махай се!

ЧЕЧО: Маргарита! Аз майката му ще разгоня на тоя дето те е уволнил!

(Маргарита изтиква Чечо към вратата.)

МАЙКАТА: Сбогом!

(Маргарита продължава да изтиква Чечо към вратата.)

ЧЕЧО: Правиш грешка. Апартаментът е почти готов.

МАЙКАТА: Сбогом!

ЧЕЧО: (към Маргарита) Ще ти се обадя.

(Чечо излиза.)

МАЙКАТА: Нахалник.

МАРГАРИТА: Как разбра, че искам да го изгоня?

МАЙКАТА: Майка съм ти. Аз ако не го усещам това… И по себе си знам. Колко пъти ми се е случвало да искам да кажа на някого нещо право в очите, но не мога. Или от страх, или от срам, или от притеснение – не мога. На езика ми е – и там си остава. Ако имаше някой, който вместо мен да казва на другите каквото трябва, животът щеше да си бъде къде-къде по-ефирен… Казвам му аз, че току-що са те уволнили и да не те занимава с проводниците си, обаче той само себе си чува – копията, ксерокопията… Едно време хората бяха по-чувствителни. Като им кажеш, че са уволнили някого – веднага млъкват и очите им дори се наливат със сълзи, и забравят за всички копия, стрели и лъкове…

(Телефонът иззвънява. Маргарита и Майката се споглеждат. Телефонът иззвънява още три пъти.)

МАРГАРИТА: Вдигни ти и му кажи да не ме търси никога повече.

(Майката вдига слушалката.)

МАЙКАТА: Да. А, няма я в стаята. Отиде да си вземе една вана. Пак вана. Да, вече имаме вана. Чакай, чакай, чуй ме сега! Тя ми каза да ти предам следното: “Чечо, повече никога не ме търси!”

(пауза)

Не мен да не търсиш, нея да не търсиш… Не иска да ти го каже сама. Защото се чувства по-леко като ти го каже някой друг. Не се обаждай, няма смисъл. Хайде, край!

(Майката затваря телефона.)

Видя ли как му го казах! Право в очите… Право в ухото му го викнах.

МАРГАРИТА: Идеално.

(Маргарита отива и сяда зад масата при телефона. Разчиства около него. Приготвя масата като работно място.)

Мога само да вдигам телефони.

(Маргарита вдига слушалката с отрепетиран жест.)

Да, моля! Добър ден! Слушам ви. Записвам. Спешно ли е? Добре. Разбира се. Приятен ден!

(Маргарита поставя слушалката върху телефона. Вдига я отново и бързо намира номер.)

Ало, добър ден! Искам да ви предам нещо спешно. Слушате ли добре?

МАЙКАТА: (разтревожено) Маргаритката ми!

(Маргарита затваря телефона.)

МАРГАРИТА: Мога само да вдигам телефони.

ВТОРА КАРТИНА

(Същата стая.

Интериор: библиотечните рафтове вече са изпълнени с изрядно подредени аудиокасети, магнетофонни ленти, компактдискове. В центъра на стаята – маса с нов, красив и голям телефон. До нея – звукозаписна уредба.

Сцена: зад масата с телефона седи Маргарита; на дивана в единия край на стаята лежи Майката, яде с лъжичка течен шоколад от буркан.

Телефонът иззвънява. Маргарита изчаква аноса.)

МАРГАРИТА: (на запис) “Глас назаем”. Това, което искате да кажете вие – казваме ние. Вие го мислите, ние го изговаряме на глас. Имайте ни доверие, гарантирана  дискретност. “Глас назаем” – вашият истински глас. Изчакайте включването на вашия доверен оператор.

(Музика. След това Маргарита вдига слушалката и се включва на живо) Добър ден, слушам ви!

(Глас на млада жена – Малката принцеса.)

МАЛКАТА ПРИНЦЕСА: Ало…

МАРГАРИТА: (приготвяйки се да записва) Слушам ви…

(пауза)

Ало, чувам ви. Там ли сте още?

МАЛКАТА ПРИНЦЕСА: Кажете му да се върне…

МАРГАРИТА: Ало, по-високо говорете! Име? Телефон?

МАЛКАТА ПРИНЦЕСА: Камен се казва… 3986385…

МАРГАРИТА: Какво е съобщението?

МАЛКАТА ПРИНЦЕСА: Кажете му, че го обичам и му прощавам… И да се върне до утре най-късно…

МАРГАРИТА: От кого е поръчката?

МАЛКАТА ПРИНЦЕСА: Кажете му – от Малката принцеса.

МАРГАРИТА: Каква я искате – светкавица, бърза или обикновена?

МАЛКАТА ПРИНЦЕСА: Как е най-бързо?

МАРГАРИТА: За светкавица – 50, натискате ди ес, за бърза – 30, натискате звездичка, за обикновена – 10, натискате ди ес и звездичка едновременно. Така като чувам, вашето не е точно скръбна вест…

МАЛКАТА ПРИНЦЕСА: Не знам… Обикновена, ако обичате.

МАРГАРИТА: До утре ще получи съобщението. Дочуване.

(Маргарита затваря телефона.)

МАЙКАТА: Пак обикновена, нали?

МАРГАРИТА: Да.

МАЙКАТА: Вика: “Бързо, Камене, върни се!”, обаче – обикновена поръчка. (Майката старателно си записва в малък бележник.) 10 лева, 10 лева, все са си пари… Едно време даже бяха много пари. Като се омъжих, си спестявах по 10 лева на седмица и всичките си ги слагах на влог в банката. Баща ти… (Майката се кръсти.)… ме щипваше по бузата и ми се радваше: “Ой, спестовничето ми!” А ти не бързай да затваряш слушалката! Можеш да ги поразговориш и импулсите да си текат…

МАРГАРИТА: Нямат пари хората.

(Телефонът иззвънява. Анонс. Маргарита вдига слушалката.)

Добър ден! Готова съм да изслушам вашата поръчка…

(Глас на мъж на средна възраст – Купувачът – прекъсва Маргарита.)

КУПУВАЧЪТ: Чувате ли ме? Ало, чувате ли?

МАРГАРИТА: Да, чудесно ви чувам.

КУПУВАЧЪТ: Съобщение за Бранко. Телефон 88833355. Светкавица: “Отказвам се от сделката. Ако свалиш с 20% - съгласен. Купувачът с оранжевата риза.”

МАРГАРИТА: Нали знаете – светкавица е 50 лева.

КУПУВАЧЪТ: Що толкова скъпо?

МАРГАРИТА: Ами светкавица е.

КУПУВАЧЪТ: Много е скъпо.

МАРГАРИТА: Ами като ви е скъпо, обадете се вие.

(пауза)

КУПУВАЧЪТ: Как да му се обадя, като не ми е удобно. Изхвърлих се вчера, казах му да изгони другите, щото аз съм сериозен купувач и той ги изгони, щото бърза. Вчера му викам на Бранко, че моята дума на две не става, а днес се отказвам и му съсипвам сделката… Ама телеграмите ви са си скъпички!

МАРГАРИТА: Както желаете.

КУПУВАЧЪТ: Вие за място от 200 квадрата ще броите ли… близо един милион?

МАРГАРИТА: Колко?

КУПУВАЧЪТ: Няма да си мръднете… Дори слушалката няма да пипнете.

МАРГАРИТА: Къде е мястото?

КУПУВАЧЪТ: Е, хайде сега, къде е!

МАРГАРИТА: Вижте аз не съм критерия. За мене и… половината… на хиляда лева са много.

КУПУВАЧЪТ: Много е, нали! Нали е много! Направо му се обадете, че се отказвам. Обадете му се и му кажете – край на преговорите! Обикновена поръчка.

МАРГАРИТА: 10 лева.

КУПУВАЧЪТ: Ох, добре де, 10 лева, 10 лева. Скъпички са ви услугите. Макар че двеста квадрата на брега на морето са си… не знам.

(Купувачът затваря телефона. Маргарита – също. Майката пише в бележика.)

МАЙКАТА: Вижда им се скъпо. Не се отказват, но все – обикновени поръчки.

МАРГАРИТА: Ако изобщо е натиснал някое капче…

МАЙКАТА: Затова трябва да ги позадъриш повече на слушалката. Питай ги по-подробно – как сте, що сте, откъде сте, какво имате предвид – те импулсите си цъкат…

МАРГАРИТА: Хората нямат пари.

МАЙКАТА: Не е така. Защото все лоши новини предават. Кой ще ти даде много пари за лоша новина?

МАРГАРИТА: Че то, ако новината е добра, защо ще плащаш да я казва някой друг? Сам ще си я кажеш. Добрите новини хвърчат безплатно. За лошите се плаща.

(Телефонът иззвънява. След анонса Маргарита вдига слушалката. Гласът на Любовника.)

ЛЮБОВНИКЪТ: Алоу! Ще приемете ли едно съобщение?

МАРГАРИТА: Разбира се, слушам ви, господине…

(Маргарита се приготвя да записва.)

ЛЮБОВНИКЪТ: Обажда се един истински мъж. Висок – 185 сантиметра, тъмни очи, кестенява коса, зодия “Риби”…

МАРГАРИТА: За кого е съобщението?

ЛЮБОВНИКЪТ: Натренирано тяло, бивш гимнастик. Най-силни уреди – халки и кон с гривни…

МАРГАРИТА: И всичко това за кого?

ЛЮБОВНИКЪТ: Любимо ястие – пица от Неапол. Десерт – сметанов сладолед с много плодове.

МАРГАРИТА: Напитка?

ЛЮБОВНИКЪТ: Обадете се на Соня – 93383302. Предайте й, че всичко свърши. Напуснах я днес сутринта. Не си взех четката за зъби, но да не ме чака довечера. Нямах време да й напиша бележка.

МАРГАРИТА: От кого е съобщението?

ЛЮБОВНИКЪТ: Тя знае. Имам бенка от вътрешната част, много вътрешната част на дясното бедро. Под мишницата – белег от нож – спомен от един нахален покойник. На гърба ми личат дълги следи, приличат на резки от бич, но всъщност са следи от женски нокти. Автентични.

МАРГАРИТА: Не приемаме анонимни съобщения.

ЛЮБОВНИКЪТ: Нека да бъде – от Големия любовник. Тя знае. Светкавица.

МАРГАРИТА: Значи 50 лева.

ЛЮБОВНИКЪТ: Колко?

(пауза)

Що не вземе да плати тя? Ако попита защо си тръгвам, кажете й, че Големият любовник не може да чака три месеца една застаряваща жена да се освободи от вдетинения си съпруг. Всичко хубаво!

(Любовникът затваря телефона. Майката пише в бележника.)

МАЙКАТА: Браво! 50 лева, плюс импулсите…

(Маргарита започва да набира номер. Иззвъняване на телефон. Глас на жена на средна възраст – Соня – вдига слушалката.)

СОНЯ: Да?

МАРГАРИТА: Добър ден. Соня?

СОНЯ: Същата.

МАРГАРИТА: Обаждам се от “Глас назаем”. Имате съобщение от… Големия любовник.

СОНЯ: От кого?

МАРГАРИТА: Висок 185 сантиметра. Тъмни очи, кестенява коса, зодия “Риби”, натренирано тяло, бивш гимнастик…

СОНЯ: Откъде познавате Валентин?

МАРГАРИТА: Предавам съобщението му: напуска ви. Тази сутрин си е тръгнал. Не си е взел четката за зъби, но каза да не го чакате довечера.

СОНЯ: (почти заплаква) Ама как може?

МАРГАРИТА: Каза, че не можел да чака една зряла жена да се разделя цели три месеца със съпруга си. Дочуване.

СОНЯ: Чакайте! Какво още каза?

МАРГАРИТА: Че има бенка от вътрешната част на дясното бедро. Под мишницата – белег от нож. На гърба – дълги следи, като резки от бич, но всъщност следи от женски нокти…

МАЙКАТА: Мъжете само се хвалят.

СОНЯ: Коя сте вие? Какви са тия… Я му кажете да се обади! Той е до вас, нали? Чувам го как боботи…

МАРГАРИТА: Аз съм “Глас назаем”. Можете да проверите. Дочуване.

СОНЯ: Чакайте! Защо не ми се обади той?

МАРГАРИТА: Дочуване.

СОНЯ: Чакайте!

МАЙКАТА: Какво иска тази?

СОНЯ: Моля ви, току-що го чух. Дайте ми го!

МАРГАРИТА: Грешите. Това беше… една колежка.

СОНЯ: Защо ми го отнемате? Той е толкова…

МАРГАРИТА: Успокойте се! Един момент! Аз съм “Глас…

СОНЯ: Какво ще правя сега? Кой ще ме погледне…

МАРГАРИТА: Нали имате съпруг.

СОНЯ: Я не се бъркайте в чужди работи! Ще ви дам тоя съпруг на вас – да си го окачите на стената! Както ви слушам анемичния глас, едва ли имате нужда от повече.

МАРГАРИТА: Вижте, аз съм служебно лице и просто ви предавам, че Големият ви любовник ви е зарязал, без дори да си вземе четката за зъби.

СОНЯ: Тъпанарка! Това ще ви коства лиценза! Сигурно досега мъж не ви е поглеждал, щом така сте се вкопчили в чуждия мъж! Като удавница някаква!

МАРГАРИТА: Заплашвайте колкото си искате, но ще си останете при вашия разноок съпруг, докато ви се разтреперят паркинсоновите ръце, докато ослепеете така, че вече да не виждате съпругът ви мъж ли е или жена, докато се разкапят старческите ви меса и изчезнете!

(Маргарита затваря телефона с трясък.)

МАЙКАТА: Това не беше професионално. Какви бяха тия…

МАРГАРИТА: (скача от мястото си) Ти докога ще се обаждаш?

МАЙКАТА: Един добър съвет никога не е излишен.

МАРГАРИТА: Колко пъти ще ти казвам да си затваряш… да мълчиш, когато работя?

МАЙКАТА: Само искам да ти помогна.

МАРГАРИТА: Страхотна помощ! Два часа се обяснявам заради теб с някаква… Нали си имаш диван! Имаш си бурканче течен шоколад. Имаш си телевизор. Лежи, яж, гледай и мълчи! Това се иска от теб, а не безценната ти помощ!

МАЙКАТА: Обаче ме караш да гледам телевизия без звук.

МАРГАРИТА: Защото работя!

МАЙКАТА: Като гледам филм, едва-едва по устните им гадая какво казват… Все ми се струва, че викат “Ало, ало, добър ден, добър вечер… Лусинда, имам едно съобщение за теб от Марио… Ало, Сесил, Аугусто каза, че те обича. Ало, предайте, че Франческа желае смъртта на Фернандо!” Телефонна телевизия гледам аз!

МАРГАРИТА: Не спя по цели нощи, вдигам тъпия телефон, за да има с какво да се тъпчеш… Течен шоколад, много течен шоколад за голямата ми мама! Ако не яде шоколад, дудне. Слуша и дудне. Надава ухо и дава акъл. И записва: 10 лева, 50 лева, 10 лева, 50 лева… Колко пари ще дойдат се разбира едва при разпечатката. Тогава се разбира кой е натиснал проклетото копче и кой - не! А и отгоре на всичко чии пари смяташ ти? Това са моите пари! Моите!

МАЙКАТА: Ако не ти бях дала идеята, щеше да видиш пари на куково лято.

МАРГАРИТА: Какво си ми дала?

МАЙКАТА: Като му казах на Чечо да се маха и ти светна идеята.

МАРГАРИТА: И си много доволна, че Чечо се махна. Защото останах тук при мамчето да го тъпча с шоколад.

МАЙКАТА: Благодаря за такова оставане!

МАРГАРИТА: Господи, как те мразя! Защо? Защо толкова те мразя? Кажи ми! Защо толкова те мразя!

МАЙКАТА: Защото те дразня.

МАРГАРИТА: Какво?

МАЙКАТА: Ами като ме погледнеш, ей тука нещо почва да ти гори отвътре. Постепенно цялата настръхваш, почваш да дишаш учестено, направо пламваш и ти иде да ме разкъсаш на парченца като хартийки – да ме късаш, късаш, късаш, нищо да не остане от мен…

МАРГАРИТА: Точно така.

МАЙКАТА: Ама аз съм тук. И ти се пукаш от яд. Не, не защото съм жива. Ти не искаш да съм мъртва, но мечтаеш да ме няма. Да не съм наоколо, да не ти се тикам пред очите, да не скърцам с дивана, да не кашлям, защото тази кашлица е една и съща откакто се помниш и тя направо пробива мозъка ти… Тази отвратителна, досадна кашлица! Едно и също, едно и също старо тяло се търкаля около теб. Ей това е! Защото е едно и също.

МАРГАРИТА: Откъде знаеш всичко това?

МАЙКАТА: И аз така си мислех за баба ти.

(Телефонът иззвънява един път, втори път, трети път. Анонсът. Маргарита отива и вдига слушалката. Глас на мъж на средна възраст – Директорът.)

ДИРЕКТОРЪТ: Съобщение за телефон 0883112203. Б. Леков. Предайте му, че е уволнен.

МАРГАРИТА: Кой му казва това?

ДИРЕКТОРЪТ: Директорът му. Бившият му директор.

МАРГАРИТА: Но вие сте…

ДИРЕКТОРЪТ: Знам кой съм. Предайте на Леков, че е уволнен.

МАРГАРИТА: Някакви причини?

ДИРЕКТОРЪТ: Това необходимо ли е?

МАРГАРИТА: Някои питат.

ДИРЕКТОРЪТ: Те много да не питат! Добре, кажете му, че повече не е необходим. Обикновена поръчка.

МАРГАРИТА: Значи, ще получи съобщението утре.

ДИРЕКТОРЪТ: Не, утре да не идва вече на работа.

МАРГАРИТА: Ако искате Б. Леков да научи днес, че е уволнен, трябва да е светкавица или бърза поръчка.

ДИРЕКТОРЪТ: Хайде да е бърза. И му кажете после да не ми звъни по телефона.

МАРГАРИТА: Това не мога да гарантирам.

ДИРЕКТОРЪТ: За какво сте там тогава? Май за нищо не ви бива. И вие плачете за уволнение, така да знаете.

МАРГАРИТА: Тук съм, за да му кажа вместо вас, че е уволнен.

ДИРЕКТОРЪТ: Ще ми се оплаквате сега, че трябва да си вършите служебните задължения, така ли? Нали за това са ви назначили там, мърла такава!

МАРГАРИТА: Светкавица или бърза?

(Майката се готви да запише нещо в бележника си и чака. Маргарита изключва звука и поръчката не се чува. Директорът затваря телефона. Майката тайно записва нещо в бележника си.)

МАРГАРИТА: Чу ли го? Оня същият директор, дето и мен… И Б. Леков повече не е необходим.

МАЙКАТА: Че какъв ти е той на тебе?

МАРГАРИТА: Видях те, че си записа поръчката.

МАЙКАТА: Сторило ти се е.

МАРГАРИТА: Какво записа – светкавица или бърза поръчка?

МАЙКАТА: Записвам си някои мисли.

МАРГАРИТА: Колко записа – 30 или 50 лева?

МАЙКАТА: Що се заяждаш?

МАРГАРИТА: Искаш ли да разбереш – дали беше светкавица или обикновена поръчка?

МАЙКАТА: Това си е твоя работа.

МАРГАРИТА: Да ти кажа ли?

(пауза)

Спестовната ми майчица не иска да разбере колко пари е изкарала току-що работливата й дъщеря.

(пауза)

Ще объркаш сметките и ще настане голяма каша. Няма да знаеш за колко бурканчета течен шоколад ще стигнат парите, които изкарва дъщеря ти.

МАЙКАТА: Знам – 30 лева.

МАРГАРИТА: (изненадана) Откъде си сигурна?

МАЙКАТА: Човекът трябва да научи, че е уволнен тази вечер. Значи поръчката не е обикновена. Ти обаче не му звъниш веднага. Значи поръчката не е светкавица. Следователно поръчката е бърза.

МАРГАРИТА: Браво, инспекторе!

МАЙКАТА: Няма ли да ядем?

МАРГАРИТА: Няма.

(пауза)

Мисля, че докато работя, трябва да стоиш в кухнята. И да не ми пипаш нещата по работното място докато ме няма. Абсолютно ти забранявам! Ясна ли съм?

МАЙКАТА: Апартаментът може да съм ти го приписала, но след като си отида. И понеже още съм жива, ще си седя в него, където ми е удобно.

(Маргарита ядосано слага аудиокасета в звукозаписната уредба. Включва я. Чува се разговор:

АНГЕЛ: Ало, “Глас назаем” ли сте?

МАРГАРИТА: Да, вашият втори глас.

АНГЕЛ: Вчера ви търсих, но ми казаха, че вече не предлагате услугата “глас назаем”.

МАРГАРИТА: Кой ви каза това?

АНГЕЛ: Някаква жена.

МАРГАРИТА: Каква жена?

АНГЕЛ: Не знам. Ваша служителка, предполагам. Каза ми, че това е телефон за разказване на любовни истории и ми предложи да ми разкаже една – за някакъв човек, който попаднал в затвора, защото убил любовника на жена си…А аз съотгветно – да съм й разкажел моя любовна история…

Маргарита изключва касетата и поглежда към Майката.)

МАЙКАТА: И ти му вярваш на тоя?

МАРГАРИТА: Защо да ме лъже?

МАЙКАТА: Този ме мрази.

МАРГАРИТА: Защо да те мрази?

МАЙКАТА: Каза ли как се казва?

МАРГАРИТА: Значи – телефон за любовни истории?

МАЙКАТА: Това междувпрочем е много добра идея. Не знам кой я е измислил, но е много добра, шапка му свалям.

МАРГАРИТА: И кой ще плаща, за да разказва интимните си и потайни истории?

МАЙКАТА: Не знам, но ще бъде много по-забавно. Ти просто не умееш да се забавляваш, ти нямаш въображение, ти не знаеш колко далеч може да те отведе една такава идея!

МАРГАРИТА: Мила мамо, ако още един път посегнеш към телефона, който вече се явява служебен и започнеш да говориш каквото и да е, ще се принудя да се изнеса и да те оставя тук да се оправяш, както си знаеш.

(Телефонът иззвънява. След анонса Маргарита вдига слушалката и прави строг знак на Майката да мълчи. Глас на мъж на средна възраст – Ангел.)

АНГЕЛ: Искам да поръчам едно специално съобщение. Светкавица. Записвате ли?

МАРГАРИТА: Да.

АНГЕЛ: Телефонът е 426282449. Лицето се казва Ана. Съобщението: “Ще бъдеш убита. Скрий се бързо някъде на сигурно място.” Край!

МАРГАРИТА: Съжалявам, господине, такива поръчки не изпълняваме. Обадете се в полицията.

АНГЕЛ: Плащам в петорен размер.

МАРГАРИТА: Това звучи като шантаж.

АНГЕЛ: Говоря самата истина.

МАРГАРИТА: Тогава вие се обадете.

АНГЕЛ: Слушайте, няма време. Ако се забавите още малко, вие ще отговаряте.

МАРГАРИТА: Не ми говорете така! Не мога да си рискувам лиценза, заради вашите налудности.

АНГЕЛ: Говоря истината.

МАРГАРИТА: Как се казвате?

АНГЕЛ: Шегувате се.

МАРГАРИТА: Нали говорите истината? Име, презиме, фамилия…

АНГЕЛ: Ако щях да ви се представям, изобщо нямаше да ви се обаждам.

МАРГАРИТА: Тогава някакъв прякор. Нещо да й подскаже за получателя…

(Ангел затваря телефона. Маргарита – към Майката.)

Чу ли?

МАЙКАТА: Как да чуя?

(Маргарита започва колебливо да набира номер, но се отказва и затваря телефона. Отново набира номер. Чува се иззвъняване на телефон. Глас на жена на средна възраст – Анна.)

МАРГАРИТА: Ало?

АННА: Да.

МАРГАРИТА: Търся Ана.

АННА: Ана или Анна.

МАРГАРИТА: Ана или…

АННА: Не. Тук има само Анна. С две “н”-та.

МАРГАРИТА: Извинете, грешка.

(Маргарита затваря телефона. Телефонът иззвънява. Втори път, трети път. След анонса Маргарита вдига слушалката. Глас на млада жена – Лилия.)

ЛИЛИЯ: Помогнете ми!

МАРГАРИТА: Записвам.

ЛИЛИЯ: Той ме изостави.

МАРГАРИТА: Кой? Номера му?

ЛИЛИЯ: Има толкова силни ръце… Биеше ме, обаче беше толкова добър…

МАРГАРИТА: Тук не сме телефон на доверието.

ЛИЛИЯ: Знам. Кажете му, че Лилия не може без него. Мария ще го изостави, ще го изтръска и ще го разкара. Тя така прави с всеки. На предишното си гадже отмъкна три хиляди, а после го обвини, че е блъснал колата й, а знам, че тя е карала пияна…

МАРГАРИТА: Телефон?

ЛИЛИЯ: Кажете му, че не исках да го удрям. Но как да постъпя като той цяла вечер се усукваше около тая… Ще правя компреси на посиненото му око на всеки половин час, ще го завивам хубаво, ще му готвя италиански спагети, той ги обича, само италиански спагети…

МАРГАРИТА: Телефон?

ЛИЛИЯ: Добре, добре…

(пауза)

А, забравих го… Боже, не го помня.

МАРГАРИТА: Като си спомните, обадете се пак.

(Маргарита затваря телефона. Телефонът иззвънява веднага. Маргарита нервно вдига слушалката. Гласът на Чечо.)

ЧЕЧО: Ало, Марго…

МАРГАРИТА: Не ме търси повече.

ЧЕЧО: Чакай! Трябва да ти кажа нещо.

МАРГАРИТА: Казвай.

ЧЕЧО: Появиха ми се гъбички… На нервна почва…

МАРГАРИТА: Я стига!

ЧЕЧО: Чакай, чакай! Да съм забравил последния път ключовете си у вас?

МАРГАРИТА: Затварям.

ЧЕЧО: Един момент! Започнах ремонта на апартамента. Вече разделих банята и тоалетната. Плочките са небесносини. Испански.

МАРГАРИТА: Телефонът ми трябва.

ЧЕЧО: Сложих вана. Един и петдесет на два и петдесет.

МАРГАРИТА: Така не мога да работя, разбираш ли?

ЧЕЧО: Чакай, ще ти кажа! За откритието. Нека, ако искат да подслушват телефона, ще ти кажа… Всеки момент го откривам: правя така, че от един телефон – от един най-прост телефон, не от видеотелефон – да превърна гласа в образ, разбираш ли? Разграждам звука и изграждам образ! Разбираш ли, Марго?

МАРГАРИТА: Чуй ме сега! С този телефон изкарвам парите си. И той ми трябва. Веднага. Дочуване.

(Маргарита затваря телефона. Маргарита става и нервно се разхожда. Отива при телефона и слага ръка върху слушалката. Колебае се. Телефонът иззвънява. Маргарита бързо вдига слушалката. Глас на жена на средна възраст – Сестрата.)

МАРГАРИТА: Да.

СЕСТРАТА: (хлипайки) Коя сте вие?

МАРГАРИТА: А вие коя сте?

СЕСТРАТА: Търся… “Глас… Глас назаем”…

МАРГАРИТА: Точно там сте попаднали.

СЕСТРАТА: (заплаква) Кажете му, че сестра му е мъртва…

МАРГАРИТА: Чакайте! Името, телефона?

СЕСТРАТА: За Силвестър, телефон 77865424… Мъртва е…

МАРГАРИТА: Кой казва това?

СЕСТРАТА: Другата му сестра.

МАРГАРИТА: Коя сестра е мъртва?

СЕСТРАТА: Другата…

МАРГАРИТА: Как се казва покойната?

СЕСТРАТА: А… Ана…

МАРГАРИТА: Как?

СЕСТРАТА: О, сестричката ми… Убиха я…

МАРГАРИТА: Ана или Анна? Ало! Кой я уби? Кога?

СЕСТРАТА: Не знам.

МАРГАРИТА: Добре, вие къде сте сега? Обадихте ли се на полицията?

СЕСТРАТА: Те… те ми се обадиха и ми казаха…

МАРГАРИТА: Кога?

СЕСТРАТА: Сега… Ще се обадите ли на братчето ми?

МАРГАРИТА: Добре.

(пауза)

Нали знаете, че за скръбна вест тарифата е по-голяма?

СЕСТРАТА: Колко?

МАРГАРИТА: Още 30.

СЕСТРАТА: Отказвам се.

(Сестрата затваря телефона. Маргарита става и отива до прозореца. Отива до шкафа, отваря го, изважда от там бутилка и си сипва от нея в тежка чаша. Отпива.)

МАЙКАТА: О, пием в работно време.

(Телефонът иззвънява. Маргарита бързо отива и вдига слушалката. Гласът на Сестрата.)

МАРГАРИТА: “Глас назаем”…

СЕСТРАТА: Не мога…

МАРГАРИТА: Ало?

СЕСТРАТА: Не мога да му го кажа…

МАРГАРИТА: Другата сестра ли е пак?

СЕСТРАТА: Ще платя колкото трябва.

МАРГАРИТА: Няма нужда. Ще бъде за наша сметка.

СЕСТРАТА: Но моля ви…

МАРГАРИТА: Току-що сътрудниците ми казаха, че вие сте хилядният ни клиент.

СЕСТРАТА: Благодаря.

МАРГАРИТА: Дочуване… И моите съболезнования…

СЕСТРАТА: Благодаря.

(Маргарита затваря телефона.)

МАЙКАТА: Това пък как го измисли?

(пауза)

Много щедра си станала.

(Майката пресмята нещо в бележника си.)

Ако така опрощаваш парите за всяка скръбна вест, печалбата ти ще спадне с около 34 процента, което на месец в левове прави…

(Майката продължава да пресмята. Телефонът иззвънява. Маргарита вдига слушалката. Гласът на Ангел.)

АНГЕЛ: Видяхте ли какво направихте?

МАРГАРИТА: Нищо не съм направила.

АНГЕЛ: Ако бяхте се обадили…

МАРГАРИТА: Кой сте вие?

АНГЕЛ: Един обикновен човек, който искаше да спаси един живот. Аз съм Добрият ангел.

МАРГАРИТА: И защо не го спасихте?

АНГЕЛ: Вие не ми помогнахте.

МАРГАРИТА: Можехте да го направите сам.

АНГЕЛ: Не можех.

МАРГАРИТА: За какво ви бях аз?

АНГЕЛ: Нали сте затова – да помагате.

МАРГАРИТА: Звучеше като шантаж…

АНГЕЛ: Ето че я убихте.

МАРГАРИТА: Никого не съм… И не беше Ана, а Анна… Може вие да сте…

АНГЕЛ: Вече се измъквате… Ако съм аз, защо ще се обаждам на вас?

МАРГАРИТА: Сигурно така предпочитате. Така ви изглежда по-перверзно.

АНГЕЛ: Обичам ефективните решения.

МАРГАРИТА: Откъде имахте информацията?

АНГЕЛ: Всеки понякога научава нещо.

(пауза)

Надявам се друг път да сте по-отзивчива.

МАРГАРИТА: Съжалявам. Ако знаех…

АНГЕЛ: Нищо, всяко доверие се печели трудно. “Доверие и дискретност” – нали така беше? Лека нощ!

(Ангел затваря телефона. Маргарита остава със слушалка в ръка.)

МАЙКАТА: Какъв беше този?

(Маргарита слага слушалката на мястото й.)

Още ли ми се сърдиш?

(пауза)

Моля те, пусни ми оная, моята!

(Маргарита взима от рафта една касета, поставя я в уредбата и я включва.

ЖЕНСКИ РОМАНТИЧЕН ГЛАС: Добър вечер! “Глас назаем”, нали? Обаждам се от Франция. Обадете се на телефон 61187790, на Александър. Предайте му, че се връщам идната седмица в петък. Ирина. Ако може, да ме чака на летището. Ще бъда сама. Вече имам тъмночервена коса. Къса. Ще нося оная шапка… с нея заминах преди десет години. Кажете му, там – като ме изпращаше… Кажете му да дойде непременно. Кажете му, че си го обичам, както преди, да не си мисли, че съм го забравила… Аз него не мога да го забравя... Спомням си го на залезна светлина. Тялото му – високо – като фонтан. Кажете му, всичко си спомням. Силните му ръце, гъвкавата му походка…

Маргарита рязко изключва уредбата. Сменя касетите.)

МАЙКАТА: (недоволно) Еее!

МАРГАРИТА: Искам ето тази!

(Маргарита включва уредбата. Слуша съсредоточено.

МЪЖКИ ЖЕСТОК ГЛАС: Искам да й кажете, че ще я пребия, ако не ми върне ключовете от къщата, вилата, гаража и колата! Ще й разширя мръсната уста с още десет сантиметра, а после ще прекарам през ушите й всичките златни синджирчета, които й купувах… Ще я накарам да лази в цялата помия, която изля по мен през последните две години и ще я…

МАЙКАТА: Как можеш да го слушаш това!

(… надупча с петстотин малки игли – навсякъде – ще  изцедя кръвта й капка по капка…

Майката отива и спира уредбата.

Пауза.)

МАЙКАТА: Я ми пусни оная с дългото любовно обяснение!

МАРГАРИТА: Чакай, трябва да се обадя на Б. Леков.

МАЙКАТА: Какъв е тоя?

МАРГАРИТА: Един уволнен.

(Маргарита набира номер. Звън на телефон. Гласът на Б. Леков.)

МАРГАРИТА: Добър вечер, обаждам се от “Глас назаем”. Търся господин Леков.

Б.ЛЕКОВ: Да, кажете!

МАРГАРИТА: Здравейте! Помните ли ме? Аз съм Маргарита… Бях при вас…

Б.ЛЕКОВ: Коя сте вие?

МАРГАРИТА: Бях… Вашият директор поръча да ви предам… че сте уволнен.

Б.ЛЕКОВ: Как така уволнен?

МАРГАРИТА: Каза, че повече не сте необходим.

(Шум –  Б. Леков  рухва. Маргарита бавно затваря.)

МАРГАРИТА: Мисля, че току-що убих Б. Леков.

МАЙКАТА: Ти беше къде-къде по-силна.

ТРЕТА КАРТИНА

(Същата стая.

Интериор: същият като във втора картина.

Сцена: зад масата с телефона седи Маргарита; на дивана в единия край на стаята лежи Майката, яде с лъжичка течен шоколад от буркан.

Телефонът иззвънява. Маргарита изчаква да анонса и вдига слушалката. Гласът на Ангел.)

АНГЕЛ: Чудесна реклама.

МАРГАРИТА: О, вие ли сте? Кого ще убивате сега?

АНГЕЛ: В момента обмислям.

МАРГАРИТА: Поръчката ви?

АНГЕЛ: Специална. Покажете се на балкона и ще ме видите.

МАРГАРИТА: Моля?

АНГЕЛ: Трябва да се видим.

МАРГАРИТА: Това е невъзможно.

(Маргарита затваря телефона.)

Това е някакъв маниак.

МАЙКАТА: Той да не те сваля?

(Телефонът иззвънява. Гласът на Ангел.)

АНГЕЛ: Не затваряйте! Чуйте ме! Имам идея. Ще бъдете най-добрата.

МАРГАРИТА: Като Добрия ангел.

АНГЕЛ: Нещо такова. Обаждам се отдолу и чакам да се покажете.

МАРГАРИТА: Защо?

АНГЕЛ: Да се убедите, че звъня отдолу.

МАРГАРИТА: Това няма значение.

АНГЕЛ: Ще излезете ли?

МАРГАРИТА: Не.

АНГЕЛ: Само за секунда.

МАРГАРИТА: Не мога.

АНГЕЛ: Защо?

МАРГАРИТА: Тъкмо съм се изкъпала.

АНГЕЛ: Навън е топло.

МАРГАРИТА: Обаче съм къпана и не е желателно.

АНГЕЛ: Чакам да се покажете.

МАРГАРИТА: Как разбрахте къде живея?

АНГЕЛ: Няма да съжалявяте.

МАРГАРИТА: За каво става дума?

АНГЕЛ: Трябва да се срещнем.

(Маргарита отива към прозореца, носи телефона, гледа навън.)

МАРГАРИТА: Защо ме преследвате?

АНГЕЛ: Мисля за вашия глас, за безкрайните дълбочини, които има в него, за богатството, което притежавате… Не, не ви свалям!

(Ангел вдига глава и вижда на прозореца Маргарита.)

Най-после!

МАРГАРИТА: Вие следите ли ме? Откъде ме познавате?

АНГЕЛ: Обожавам гласа ви! Следвам ви – не ви преследвам – следвам ви понякога от деликатно разстояние… Възхищавам се как запазвате благородството на лицето си, блясъка на косите си, мекотата на гласа си… Всеки път когато Ви виждам, не мога да отместя поглед от възхищение или, напротив – бързо отмествам погледа си – от неудобство, че Вие забелязвате дръзките ми очи. Не искам да Ви нараня с нетактичните си чувства.

МАРГАРИТА: И казвате, че не ме сваляте?

АНГЕЛ: Това е откровение.

МАРГАРИТА: И каква идея имате?

АНГЕЛ: Нека да се срещнем.

(пауза)

МАРГАРИТА: Изключено.

АНГЕЛ: За една минута… долу пред вас…

МАРГАРИТА: Абсурд.

АНГЕЛ: Майка ви ще наблюдава отгоре, ако се страхувате.

МАРГАРИТА: Много сте информиран… Не. Не мога.

АНГЕЛ: Добре. Тогава аз ще дойда при вас. (затваря телефона)

МАРГАРИТА: Не, не, не, не… Как е разбрал къде живея? Няма да му отворя, просто няма да му отворя.

(Вратата се отключва и влиза Ангел с връзката ключове на Чечо.)

АНГЕЛ: Тази връзка ключове беше от външната страна на вратата и реших, да не ви безпокоя като звъня и така да ви тревожа излишно. Извинявам, госпожа, че така се натрапвам, но предложението ми към дъщеря ви е много сериозно. Имам една взаимнополезна идея. Страхотна идея!

МАЙКАТА: Само да не излезете някой мошеник!

АНГЕЛ: Искам да й помогна. Имам нужда от нейния глас.

ЧЕТВЪРТА КАРТИНА

(Същата стая.

Интериор: същият като във втора и трета картина с едно изменение – има още един телефон.

Сцена: зад масата с телефона седи Маргарита, облечена подчертано официално; на дивана - никой.

На входната врата се звъни. Маргарита тръгва да отвори. В този момент и телефонът иззвънява. Маргарита се обърква. Връща се към телефона, после отново към вратата. Накрая вдига слушалката след анонса.)

МАРГАРИТА: Изчакайте един момент.

(Маргарита оставя слушалката и тръгва да отвори вратата. Но вратата се отваря и влиза Ангел.)

АНГЕЛ: Ето ме! (поднася цвете) Герберче!

МАРГАРИТА: (поема цветето и го оставя на масата) Благодаря.

(Маргарита се връща при телефона, вдига слушалката. Ангел влиза, съблича връхната си дреха и остава прав.)

Слушам ви.

(Гласът на Стареца.)

СТАРЕЦЪТ: Ало, “назаем” ли сте?

МАРГАРИТА: Да, ние сме “назаем”.

СТАРЕЦЪТ: Понеже спряха телеграмите, да проводиш на Камен Косев Каменов от дядо му Камен известие. По светкавицата: “Каменчо, честит рожден ден! Да си жив и здрав! Да изкараш учението и догодина да ни дойдеш с булка на гости!” (Маргарита прави знак на Ангел да вдигне слушалката на втория телефон. Ангел вдига слушалката.)

МАРГАРИТА: Един момент. Бихте ли повторили по-бавно!

СТАРЕЦЪТ: На Камен Косев Каменов от дядо му Камен: “Каменчо, честит рожден ден! Да си жив и здрав! Да изкараш учението и догодина да ни дойдеш с булка на гости!”

МАРГАРИТА: Телефон?

СТАРЕЦЪТ: Чакай да го погледна… 02 3986385…

МАРГАРИТА: А за светкавица пари имаш ли?

СТАРЕЦЪТ: Пари имам аз.

МАРГАРИТА: Хайде, да си жив и здрав!

(Маргарита и Ангел затварят телефона и прихват да се смеят. Маргарита незабелязано изключва телефона.)

АНГЕЛ: (взима цветето от масата и пак го поднася) Герберче! Къде е майка ти?

МАРГАРИТА: В кухнята.

АНГЕЛ: Спи ли?

МАРГАРИТА: Не, слухти.

АНГЕЛ: Удобно ли е?

МАРГАРИТА: Не ме интересува.

АНГЕЛ: Донесох вино.

МАРГАРИТА: Трябва да се обадя на тоя Каменчо…

АНГЕЛ: По-късно.

МАРГАРИТА: Светкавица е.

АНГЕЛ: Много ще разбере нещо старецът.

МАРГАРИТА: Прав си, но…

(Маргарита набира номер.)

Нещо познат ми изглежда тоя номер…

(Отстреща – Каменчо.)

Здравейте! От “Глас назаем” сме. Камен Косев Каменов?

КАМЕНЧО: (с удебелен език, подпухнал) Дааа…

МАРГАРИТА: Камен Косев Каменов?

КАМЕНЧО: Даа… Кво искаш?

МАРГАРИТА: Да ви предам съобщение от дядо ви Камен, на оня дето му носите името. “Каменчо, честит рожден ден! Да си жив и здрав! Да изкараш учението и догодина да ни дойдеш с булка на гости!”

КАМЕНЧО: Ква си ти, ма?… Преди – Малката принцеса, сега – дядо Камен… Кой ти плаща, ма?…

(Маргарита затваря; незабелязано изключва телефона; пуска уредбата. Музика. Ангел налива вино в две чаши. Двамата отпиват и започват да танцуват.)

АНГЕЛ: Тази вечер очите ти са като…

МАРГАРИТА: Като звезди?

АНГЕЛ: Като… като… факли.

МАРГАРИТА: Това е от мистириите.

АНГЕЛ: Че ти участвала ли си в мистерии?

МАРГАРИТА: Не, но често си мисля за тях. Гледах един филм за Мексико.

АНГЕЛ: И сега си мислиш за мистериите?

МАРГАРИТА: Да. Дори ясно си давах сметка за мистериите.

АНГЕЛ: За кои мистерии?

МАРГАРИТА: Ами всеки човек е мистерия, тайна, за която си давам сметка.

(пауза)

АНГЕЛ: Това е американска музика, нали?

МАРГАРИТА: Не, българска е.

АНГЕЛ: Как? Това е блус.

МАРГАРИТА: Стига си приказвал. И двамата искаме това да е българска музика.

(пауза)

Искам да имам тен от солариум.

АНГЕЛ: Добре.

МАРГАРИТА: Ще ми осигуриш ли солариум?

АНГЕЛ: Добре.

МАРГАРИТА: Всеки ден.

АНГЕЛ: Всеки.

МАРГАРИТА: 20 лева на сеанс.

АНГЕЛ: Кое?

МАРГАРИТА: Солариума. Един сеанс – 20 лева.

АНГЕЛ: Добре.

МАРГАРИТА: Ти си вълшебен. Добрият ангел.

(Танцът свава все по-бавен. Маргарита скланя глава на рамото на Ангел.)

Заспивай.

АНГЕЛ: Трябва да вървя.

МАРГАРИТА: Трябва да си починеш…

(Маргарита отвежда Ангел до стената. Ангел се обляга.)

Спи ли ти се?

АНГЕЛ: Почти.

МАРГАРИТА: Сега се отпусни и сънувай! Обичам, когато вляза в тъмна стая, да усещам как в мрака някой сънува.

АНГЕЛ: Чувствам някакво безпокойство.

(Маргарита се притиска до Ангел.)

МАРГАРИТА: Изчезва всяко безпокойство, когато се заслушаш в дишането на сънуващия до теб човек.

АНГЕЛ: Има някакво напрежение.

МАРГАРИТА: Напрежението те напуска заедно с унесеното дишане. Само човек трябва да притихне и да се заслуша в сънуващия до себе си човек…

(пауза)

АНГЕЛ: Да се поотпусне…

МАРГАРИТА: В тежкия мрак да направи страстта на другия човек по-лека…

АНГЕЛ: Да поспи…

МАРГАРИТА: И само невидимите кости на спящия човек да светят на дъното в тъмната стая.

(пауза)

АНГЕЛ: Спиш ли?

МАРГАРИТА: Спиш ли? Така той ще попита жената до себе си…

АНГЕЛ: Да, спя.

МАРГАРИТА: Какво чуваш?… Чувам звънтене.

АНГЕЛ: Това трябва да е дъждът… Нещо се унасям.

МАРГАРИТА: Къде отиваш?

АНГЕЛ: Тук, къде?

МАРГАРИТА: Не, ние можем да отидем, където си искаме.

АНГЕЛ: Целуваме ли се?

МАРГАРИТА: Никой не вижда.

АНГЕЛ: Значи се целуваме.

МАРГАРИТА: Нали знаеш, че на човек му стига само да има до него друг човек, който спи.

АНГЕЛ: Е, може и да не спи, но просто да го има.

МАРГАРИТА: Добре е да спи.

АНГЕЛ: А не може ли да прави и друго?

МАРГАРИТА: Няма нужда. Достатъчно е само да се вслушва в дишането на другия и да диша в един и същ ритъм с него.

АНГЕЛ: Да съвпаднат двамата.

МАРГАРИТА: Дъхът им да съвпадне.

АНГЕЛ: Идеите им съвпадат.

МАРГАРИТА: И гласовете…

АНГЕЛ: Искам твоя глас?

МАРГАРИТА: Тръгваме ли?

АНГЕЛ: Аха!

МАРГАРИТА: Хайде!

АНГЕЛ: Ела!

МАРГАРИТА: Ето!

АНГЕЛ: О, колко си…

МАРГАРИТА: И ти…

(Майката влиза изведнъж откъм кухнята. Маргарита и Ангел стреснати се отделят един от друг.)

МАЙКАТА: А, още ли сте тук?

МАРГАРИТА: Ето и деликатната ми майка! Къде искаш да бъдем?

АНГЕЛ: Добър вечер!

МАЙКАТА: За някои е добра… А, ти си лежи, Ангеле, лежи си!

МАРГАРИТА: Едното ти ухо е станало нещо по-голямо от другото.

МАЙКАТА: Мислех, че вече сте тръгнали… Няма да ви преча.

МАРГАРИТА: Отивам да си взема една вана.

(Маргарита влиза в банята. След малко се чува – шум от вода. Майката отваря шкафа, изважда две чаши и подава едната на Ангел.)

МАЙКАТА: Така като те гледам не ми се виждаш болен.

АНГЕЛ: (поема чашата) Благодаря.

МАЙКАТА: Пак ли ще си тръгваш по това време?

АНГЕЛ: Обещах на Марги… Маргарита да я заместя тук – да не се обади някой… Пък и малко разходка…

МАЙКАТА: Каква разходка, това е скитосване.

(Ангел отпива и прави гримаса.)

АНГЕЛ: Това е водка, нали?

МАЙКАТА: С портокалов сок.

АНГЕЛ: Нещо на газирано ми удря. Да не би ледът да е правен от газирана вода?

МАЙКАТА: Дай да видя!

(Майката взима чашата на Ангел и опитва.)

Ха, това е газирана вода с портокалов сок! Забравила съм да сложа водка. Ще ти я сменя.

(Взима от шкафа друга чаша, подава я на Ангел.)

Зная какви удоволствия има из града, търкалят се на всеки ъгъл. Преди поне стояха с високо изправени глави… Сега се търкалят.

АНГЕЛ: Аз по това време…

МАЙКАТА: Не ме интересува. Наистина не ме интересува. Само искам да знаеш, че никой не уважава мъже, които толкова дълго търсят един обикновен хляб. Типов.

(Ангел отпива.)

Един момент.

(Майката взима чашата на Ангел почти от устните му.)

Мисля, че преди малко отпих от тази чаша. Чакай да ти я сменя.

(Майката отваря шкафа и изважда оттам празна бутилка.)

Жалко, няма повече водка. Няма и друга чаша. Моята дъщеря никога не купува достатъчно водка. Нали нямаш нищо против, ако само аз пия?

(Майката отпива от своята чаша. Пауза.)

Чудя ти се защо ги целуваш, когато изобщо не си длъжен да го правиш. Един мъж може да получи от тези жени всичко което си поиска и без да ги целува.

АНГЕЛ: Госпожо, наистина вече трябва да тръгвам.

МАЙКАТА: Искам да кажа, че бездната е вътре у жената, а не на повърхността, в устната кухина. Искам да кажа, че тия изпаднали леки жени, могат да те държат само на повърхността, върху кожата си, най-много на сантиметър от малките си потрепващи сливици. Но с тях никога не можеш да стигнеш до бездната, да надзърнеш в нея и да се хвърлиш… И така цял живот да пропадаш от изумление и наслада.

АНГЕЛ: Мислех, че това се казва любов, госпожо.

МАЙКАТА: Разбира се, че е бездна. Любовта е на нивото на кожата… тя ту се плъзва по улея между гърдите, ту засяда в трапчинките, но остава някъде там – отгоре… Нали знаеш, голите рамене, излезли от роклята като ледени блокове върху водата, гланцът на косите, по който пръстите се хлъзгат надолу и се спират чак на талията и после – повдигането на роклята, уж случайно, сякаш от вятъра, но всъщност с крайчеца на кутрето… Всички тези, малко плитки жени – жените, у които няма бездна – имат малко деформирани кутрета… от това движение…

(Майката показва как плитките жени си повдигат роклите.)

Колкото и да са леки роклите, кутрета са доста слаби за това постоянно усилие и малко се изкривяват. Не може да не си забелязал тези малки кутрета – като пречупени клечки.

АНГЕЛ: (изправен) Никога.

МАЙКАТА: (показва ставата на своето кутре) Ето тук – кокалчето се усуква и върха на кутрето сочи навътре към дланта.

АНГЕЛ: Като спусък.

МАЙКАТА: Плитките жени винаги са готови да натиснат този спусък, за да вдигнат роклите си. Обаче дълбоките жени, жените на бездната… За тях не е време да говорим сега. Защо не седнеш?

АНГЕЛ: Трябва да тръгвам. Ако искате да поръчате нещо…

МАЙКАТА: Ти винаги излизаш по това време. Защо винаги излизаш по това време? Не, ти си невъзможно… смайващо постоянен в излизането си точно в този час на денонощието… Не, няма нужда да ми казваш къде ходиш. Не ме интересува! Но дори и да ми кажеш къде ходиш, все ми е едно. Само имай предвид, че тук всички знаят къде отиваш и никой няма да ти влезе в положението, когато всичко един ден приключи.

АНГЕЛ: Не искам нищо лошо да правя, госпожо.

МАЙКАТА: Зная поне десет истории за сифилистици, които не са искали нищо лошо.

АНГЕЛ: Какво говорите!

МАЙКАТА: Да не продължаваме този разговор!

АНГЕЛ: Заблуждавате се, ако ме подозирате.

МАЙКАТА: Стига. Само отбелязвам излизането ти по едно и също време.

АНГЕЛ: Но вие ме изкарвате някакъв предстоящ сифилистик, още повече, че вчера излязох три часа по-рано от днес.

МАЙКАТА: Ето виждаш ли, следиш часовника, за да не прави впечатление постоянството ти. От време на време променяш часа на излизане, за да ни заблудиш, че за теб няма значение кога отиваш там. Но най-често излизаш по това време.

АНГЕЛ: Обаждам се и на двете ви.

МАЙКАТА: Обаждаш се, защото знаеш, че веднага щом излезеш, двете с Маргарита се залепяме на прозорците.

АНГЕЛ: Наистина, нямам представа…

МАЙКАТА: Не можеш да нямаш представа. Поне един път да се беше обърнал назад, щеше да видиш.

(пауза)

Трябва да спреш да си тръгваш. Остани тук.

АНГЕЛ: Тясно е. Но аз искам да съм тук.

МАЙКАТА: Ще се сместим. Ти нямаш собствен апартамент, нали?

АНГЕЛ: Един ден ще имам.

МАЙКАТА: Е, докато дойде този “един ден”, стой тук. Аз ще си трая в кухнята.

(Маргарита излиза от банята, загърната в хавлия. Маргарита гледа към майка си с недоволство. Майката тръгва към кухнята.)

Мен ме няма тук. Аз съм си в кухнята!

(Майката излиза.)

МАРГАРИТА: Какво ти разправя?

АНГЕЛ: За някакви жени с криви кутрета.

МАРГАРИТА: Съвсем е мръднала.

(пауза)

Искам да те попитам… Като стана дума за жени… Откъде научи, че ще убият оная – Ана?

АНГЕЛ: Абсолютно случайно. В един бар. Там ходят… Знаеш какви… Чух го… Дори не посмях да се обърна да видя…

МАРГАРИТА: Защо не се обади в полицията?

АНГЕЛ: И какво да им кажа?

МАРГАРИТА: Можеше да се обадиш на тая Ана…

АНГЕЛ: И ти не се обади.

МАРГАРИТА: Обадих се, обаче оттатък ми се обади някаква Анна.

АНГЕЛ: И защо не й каза?

МАРГАРИТА: Обади ми се Анна! Не Ана, а Анна!

АНГЕЛ: Да, да!

МАРГАРИТА: Истина е!

АНГЕЛ: Добре, добре, вярвам ти.

МАРГАРИТА: Ти откъде знаеше телефона на оная Ана?

АНГЕЛ: Някой го спомена.

МАРГАРИТА: В бара? И ти го запомни?... Добрият ангел.

АНГЕЛ: Защо никой не звъни по телефона?

МАРГАРИТА: Изключих го.

АНГЕЛ: Така губиш пари.

МАРГАРИТА: Стига с тия пари.

АНГЕЛ: Ако човек можеше да помага на всички хора безплатно… Аз имам тая слабост… да помагам…

МАРГАРИТА: О, да! Добрият ангел!

АНГЕЛ: Но не мога да се сравнявам с твоята магическа, предприемчива доброта.

МАРГАРИТА: Каква доброта?

АНГЕЛ: Знаеш ли колко рядко се срещат хора, които – като теб – да го имат и жеста, и гласа, и доброто сърце, и идеята как от всичко това всеки да спечели.

МАРГАРИТА: Все някой губи.

АНГЕЛ: Те за услугата си плащат, но това не значи, че губят. Ти като купуваш хляб, плащаш, обаче губиш ли? Плащаш и ядеш хляба. И не губиш. И те са така! Плащат и имат твоя глас.

МАРГАРИТА: Но за разлика от хляба, моят глас никога не свършва.

АНГЕЛ: Кажи ми от каква материя е гласът ти?

МАРГАРИТА: Като ме уволниха, първо мислех, че мога да се пробвам в секстелефоните. Дори отидох на една обява за работа: “Търсим момичета или млади жени, които могат да накарат…” И прочие… Обаче ми се стори…

АНГЕЛ: Просташко…

МАРГАРИТА: Не, не. Аз просташките неща ги изтърпявам, но скуката – не. Видя ми се някаква незначителна работа, еднообразна… Отсреща всеки на слушалката иска едно и също: “Ох, ах… Да! Да! Сега!” Всички искат това. Но аз искам друго! Искам по телефона да разпращам всичко – изненади, шокове, всякакви желания, искам всички – идиоти, принцове, педали, дебили, баровци, всякакви… Да живеят от моя глас! Не да стенат, а да живеят! И най-важното! Най-най-важното! Аз да ги водя, да ги променям, да ги живея аз! Не искам да съм някаква зацикляща машина за оргазми! А да бъда резервоар за триумфи и трагедии, да съм банка за цялото щастие и нещастие на света, да съм… Искам всякакви неща, целият живот, всичкото!

(Маргарита отива при рафтовете с аудиокасети, магнитофонни ленти и компактдискове.)

Гласовете ми! Извиквам ги от нищото… Предизвиквам ги, моделирам високите им извивки, леко повдигам ниските тонове, омесвам ги и ги взимам…

АНГЕЛ: (прегръща Маргарита) Ти си вълшебната владетелка на гласовете…

МАРГАРИТА: Моят Ангел…

АНГЕЛ: (шепне) Преди.. когато се запознахме, казах ти, че имам една идея…

МАРГАРИТА: Спомням си. Първо ми викаше: “Не, не те свалям!” А после – хоп! – обожавам те, не мога без теб…

АНГЕЛ: Става въпрос за една много хубава работа. За твоята…

МАРГАРИТА: Разбира се!

АНГЕЛ: Твоята работа може да се разрасне…

МАРГАРИТА: Не, няма да инсталирам повече телефони. Едва смогвам и на един.

АНГЕЛ: Не става дума за повече телефони. Само с един-единствен телефон можеш да станеш много известна, да натрупаш пари, да станеш независима, да си позволиш да бъдеш щедра, да те обичат…

МАРГАРИТА: Предлагаш да увелича цените?

АНГЕЛ: Не. Ще работиш само с един телефон. Ще водиш толкова телефонни разговори, колкото и досега. Със същите клиенти. Без никакво увеличение на цените. Но ще имаш повече слава и повече пари!

МАРГАРИТА: И как става това?

АНГЕЛ: Със записи. С всички тези записи, които са тук. Това тук е златна мина! Ще ги монтираме като убийствени епизоди от живия живот, ще ги прехвърлим на други компактдискове, ще направим цяло серийно производство, ще ги предложим в радиостанциите, дори ще пуснем няколко предавания – гласове от деня, гласове от нощта, гласове на любовта, гласове от преизподнята… Радиостанциите ще се избият за тях.

МАРГАРИТА: Значи обещавам дискретност, а после – по радиото.

АНГЕЛ: Тайната е гарантирана. Изрязваме имената. Оставяме само гласовете – автентични, излезли от самия живот, с цялата му реална фантазия. Кой може да сравни своята фантазия с живия живот!

МАРГАРИТА: И мислиш, че на хората ще им се слуша?

АНГЕЛ: Хората искат да слушат истината. Да ги залива грозния, суровия, сантименталния живот. Не искат нищо измислено! Разбираш ли! Да чуват живи капки – кръв, остри писъци – бой, учестено дишане – секс, горчив, много горчив плач – раздяла, смърт… Ти преди малко го каза: всичкото на живота!

МАРГАРИТА: Не знам.

АНГЕЛ: Това е идеята на живота ни! Ти с нищо няма да се занимаваш. Само ще си говориш по телефона, както досега. Аз ще поема другото – записите, преговорите, цялата индустрия, разбираш ли…

МАРГАРИТА: Нали няма да играя никакъв театър по телефона? Не искам да лъжа.

АНГЕЛ: Нашият девиз е “Истината и само истината”. Трябва ни само качествена апаратура за запис и смесване и да намерим от някъде пари назаем! Всичко друго ще уредя аз!

МАРГАРИТА: Не знам…

(Телефонът иззвънява. След анонса Маргарита вдига слушалката.)

УБИЕЦЪТ: Чакай малко! Слушай, записвай и не ме прекъсвай! Съобщение – светкавица на 93383302– за госпожа Александрова, Соня – майката на Александър… на Сашо. Пишете: “Госпожа Александрова, сигурно сте разбрали, че вчера са убили генерал Боров. Аз убих генерал Боров. Изпълних обещанието си. Сашо ще почива в мир. От… Тя знае от кого. Най-добрият приятел на Сашо.”

МАРГАРИТА: Длъжна съм да съобщя за вашето обаждане в полицията.

УБИЕЦЪТ: Прави каквото си длъжна. Само се обади на майката на Сашо. Чао!

(Ангел прави някакви знаци на Маргарита – да го задържи още на слушалката.)

МАРГАРИТА: Чакайте! Мога и да не се обадя в полицията…

УБИЕЦЪТ: Това май е номер да ме задържиш на телефона и да проследиш обаждането? Да знаеш – няма смисъл – аз съм на няколко хиляди… километра от вас.

МАРГАРИТА: Не работя за полицията. Кажете нещо повече – съобщението е по-особено трябва да го впиша в картотеката.

УБИЕЦЪТ: Не си ли чувала за онова момче – преди десет години го стъпкаха на стадиона. Това беше Сашо. Боров (тогава беше майор Боров, някаква плюнка) дал заповед да затворят вратите на сектора. И тълпата размаза Сашо. До мен го размазаха Сашето… Боров го уби. И се заклех да го отмъстя Сашето... Сега и Сашето го няма, и Боров го няма. Айде, чао!

МАРГАРИТА: Чакайте! А случайно да знаете за една жена… Ана?

(Убиецът затваря телефона. Маргарита се свързва с госпожа Александрова.)

Ало, госпожа Александрова?

ГОСПОЖА АЛЕКСАНДРОВА/СОНЯ: (глухо) Да.

МАРГАРИТА: Аз съм от “Глас назаем”. Госпожа Александрова, обади ни се един… господин, който ни каза да ви предадем следното: “Сигурно сте разбарали, че вчера са убили генерал Боров...

ГОСПОЖА АЛЕКСАНДРОВА/СОНЯ: (глухо) Не…

МАРГАРИТА: “Аз убих генерал Боров”… Тоест той… господинът каза, че той е убил генерала. Бил изпълнил обещанието си. Каза, че Сашо ще почива в мир. Вие сте знаели кой е той, бил най-добрият приятел на Сашо.

ГОСПОЖА АЛЕКСАНДРОВА/СОНЯ: (заплаква) Коя сте вие? Пак ли с вашите перверзии… Отнехте ми Валентин, сега се гаврите с паметта на моя Сашо…

МАРГАРИТА: Това са някакви съвпадения. Моите съболезнования за Сашо! Било е преди десет години, но една майка никога не може да прежали…

ГОСПОЖА АЛЕКСАНДРОВА/СОНЯ: Защо са убили Боров? Сашо няма да се върне, няма…

МАРГАРИТА: Някакъв се обади. Каза, че е отмъстил за вашия син.

ГОСПОЖА АЛЕКСАНДРОВА/СОНЯ: Вие сте луда! Не ме замесвайте! Боров си е Боров. Който го е убил, значи го е убил. Нищо не може да върне Сашо.

(Връзката прекъсва. )

АНГЕЛ: Господи, генерал Боров! Ето, за това ти говорих. Живият живот!

(Ангел трескаво записва досегашните разговори. Маргарита е объркана.)

Марго, ще бъда откровен докрай. Още от първия ден с теб съм абсолютно честен. Има само едно неудобство. Не ме мисли за безсърдечен сухар или за някакво егоистично чудовище…

МАРГАРИТА: Докога ще се извиняваш?

АНГЕЛ: Майка ти.

МАРГАРИТА: Тя е досадна, нали?

АНГЕЛ: Не, аз с нея… Тя е чудесна.

МАРГАРИТА: Ами!

АНГЕЛ: Е, говорим си, разбираме се…

(пауза)

Възможно ли е тя да не живее тук? Да я изпратиш някъде… Поне само докато тръгне работата. Все пак работата е сложна, свързана е с много контакти, тичане, хора… Понякога ще се наложи да използваме кухнята… После като се разраснем, пак ще я вземем…

МАРГАРИТА: Къде да живее?

АНГЕЛ: Някъде. При роднини. Тя няма ли живи приятели? Има домове…

МАРГАРИТА: Какви домове?

АНГЕЛ: Днес домовете за стари хора не са като едно време. Направили са ги като почивни станции – чисти, просторни. Много от старците никога не са виждали такова нещо. Живеят задружно. Сутрин правят гимнастика. Организират си балове.

(пауза)

Не искам да звучи така. Но ме разбери правилно: аз искам твоето добро, моето добро, доброто на двамата. Дори доброто на майка ти. Тя ще излезе оттук за малко, ще отиде някъде – все едно отива на почивка – за година, най-много за две. Но когато се върне, отпочинала, свежа, ще види щастливите си деца – по-богати и по-обичащи се отвсякога. Тогава и тя ще бъде по-богата, по-осигурена, по-доволна.

(пауза)

Парите не ме интересуват. Интересуваш ме единствено ти и нашето щастие.

(пауза)

Аз тръгвам, а ти помисли.

(Ангел целува Маргарита и излиза. От кухнята влиза Майката.)

МАЙКАТА: Пак ли излезе? Не забелязваш ли, че той е смайващо постоянен в излизането си точно в този час на денонощието? Не искам в нищо да го подозирам, но ме поразява как упорито излиза по едно и също време всяка вечер. Ясно е, че се прибира в квартирата си. Не смея и да си помисля, че отива някъде другаде. Но как всеки път си тръгва точно в този час! Как поне един път не излезе по-рано или по-късно… И му казвам аз поне една вечер да остане, да не излиза, да си се порадвате – аз ще отида в кухнята щом трябва… Казвам му, че се преуморяваш с тоя телефон, главата ти цяла нощ бучи от гласове, ама не – едно време хората бяха чувствителни…

МАРГАРИТА: Трябва нещо да ти предам.

МАЙКАТА: А ти като говориш с него, цялата се промeняш. Никой друг не виждаш. Не става въпрос за мен. Аз, както и да е, аз съм ти майка и всичко разбирам – хубав мъж, това-онова, ти друг такъв досега си нямала, обаче какво си казват другите като те гледат как го зяпаш и цъфтиш с белите си зъби: “Страхотен си, Ангеле! О, върховно, Ангеле! О, Ангел мой!”

МАРГАРИТА: Нещо трябва да ти кажа.

(Майката вижда изключения телефон.)

МАЙКАТА: Кой изключи телефона?

(Майката включва телефона. Маргарита отново го изключва.)

МАРГАРИТА: Трябва да говорим.

(Майката включва телефона.)

МАЙКАТА: Така пропускаш между три и пет обаждания на час.

(Маргарита изключва телефона.)

МАРГАРИТА: Много е важно.

(Майката включва телефона.)

МАЙКАТА: Можем да говорим и така.

(Маргарита изключва телефона.)

МАРГАРИТА: Телефонът ще стои изключен.

ПЕТА КАРТИНА

(Същата стая.

Сцена: зад масата с телефона седи Ангел.

Телефонът иззвънява. Ангел се чуди дали да вдигне слушалката.)

АНГЕЛ: Телефонът звъни.

МАРГАРИТА: (глас откъм кухнята) Остави го да звънне още два пъти.

АНГЕЛ: Може да е някой от продуцентите.

(Маргарита връхлетява откъм кухнята и след анонса вдига слушалката. Гласът на Метресата – млада жена. Ангел натиска копче за запис и слага слушалки.)

МЕТРЕСАТА: Съобщение за телефон 697812342. За… Нали може да използвам псевдоним?

МАРГАРИТА: Би могло.

МЕТРЕСАТА: Понякога му казвам “Моят Небесен дракон”, но не знам дали сега е подходящо.

МАРГАРИТА: Той китаец ли е?

МЕТРЕСАТА: Откъде знаете?

МАРГАРИТА: Нали е дракон.

МЕТРЕСАТА: Иначе е много сладък. Понякога.

МАРГАРИТА: Не е ли по-скоро сладко-кисел?

МЕТРЕСАТА: Моля?

МАРГАРИТА: Извинете. Записвам съобщението ви.

МЕТРЕСАТА: Напомнете на Небесния дракон… Всъщност няма какво да му напомняте, той много добре знае: още не ми е прехвърлил апартамента на мое име, както обеща. Това щеше да ми бъде подаръка за миналата Нова година. После го отложи за тази Нова година, но пак се разсея…

МАРГАРИТА: Извинете, че ви прекъсвам, но вие разбрахте ли за коя Нова година става въпрос? За европейската или за китайската?

МЕТРЕСАТА: Вие подигравате ли ми се?

МАРГАРИТА: Питам ви сериозно.

МЕТРЕСАТА: (объркано) Не знам. Каква е разликата?

МАРГАРИТА: Няколко месеца. Едната Нова година идва по-късно от другата.

МЕТРЕСАТА: Коя?

МАРГАРИТА: В момента не се сещам.

МЕТРЕСАТА: Моля ви, проверете и ми се обадете!

МАРГАРИТА: Китайската е по-късно.

МЕТРЕСАТА: Съвсем се обърках. Тишо е виновен.

МАРГАРИТА: Кой пък е тоя?

МЕТРЕСАТА: Тишо ми е нещо като бивш приятел, ама и сега ми се меси… Мисли че трябва да работя за него. И идва да ме заплашва. Вика ми: че ще ме пребие, ако не му върна ключовете. Щял да ми разчекне устата с още двайсет сантиметра и всякакви гадости… Небесният дракон трябва да си поговори с Тишо. Коя Нова година да чакам сега?

МАРГАРИТА: Не съм сигурна.

МЕТРЕСАТА: Моля ви, кажете ми! Знаете ли какво ми е – вече две Нови години чакам да ми прехвърли този нищо и никакъв, пълен с хлебарки и мухъл апартамент. Две години! Всички желания му изпълнявам. Поне едно желание да не му бях изпълнила! А аз – всички! “Ти жаба станеш?” И аз ставам – скачаща, ухилена жаба. “Ти бъдеш змия?” И аз – ссссс – змия. Пълзя навсякъде, където пожелае. Какво ли животно не бях! Само и само да прехвърли тоя миниатюрен, опушен, жълт апартамент. Жертва след жертва… Веднъж станах камила и оттогава отзад имам лека гърбица. Нищо не му струва този апартамент. Той има седем китайски ресторанта…

МАРГАРИТА: Какво да му предам?

АНГЕЛ: Остави я да говори!

МЕТРЕСАТА: Не му искам ресторантите. Само този апартамент за една от Новите години. Дори да е китайската!

(пауза)

Слушате ли ме още?

МАРГАРИТА: Слушам ви... И какво ще направите, ако той не…?

МЕТРЕСАТА: Ще го напусна. Ама Тишо ще ме пребие. Мислите ли, че правя грешка? Моля посъветвайте ме, какво да направя?

МАРГАРИТА: Като го напуснете със сигурност изпускате апартамента. И тоя Тишо може да се ядоса.

МЕТРЕСАТА: А няма къде да отида. От провинцията съм. Не искам да се връщам там. Като го напусна, той просто ще настани в апартамента следващата. Така че ще му накривя китайската шапка като го напусна.

МАРГАРИТА: Съжалявам, но е така.

МЕТРЕСАТА: Извинете за безпокойството! На никого не се обаждайте. Оставам тук. Но няма повече да го чакам. Най-много до следващата Нова година и край! Извинете.

(Разговорът прекъсва. Маргарита затваря телефона. Ангел сваля слушалките.)

АНГЕЛ: Върховен материал!

МАРГАРИТА: Социална мелодрама в сладко-кисел сос.

АНГЕЛ: Ей такива истории ни трябват.

МАРГАРИТА: Преди предавах съобщения. Сега слушам истории. Колко поръчки пропускам!

(Телефонът иззвънява.)

АНГЕЛ: Сега печелим пари не само от съобщения. Може би е някой от продуцентите.

(Маргарита вдига слушалката. Гласът на Генералшата. Ангел натиска копче за запис и слага слушалки.)

ГЕНЕРАЛШАТА: Чувам ви добре.

МАРГАРИТА: И аз ви чувам.

ГЕНЕРАЛШАТА: Какво желаете?

МАРГАРИТА: Нали вие звъните!

ГЕНЕРАЛШАТА: Аз звъня, но съм достатъчно любезна, за да попитам първо вие дали имате нужда от нещо.

МАРГАРИТА: Благодаря, всичко е наред. Сега слушам вас.

ГЕНЕРАЛШАТА: Опитвам се да се свържа с Генерала, но вече два часа телефонът му оттатък свисти като снаряд и никой не отговаря.

МАРГАРИТА: Кой генерал?

ГЕНЕРАЛШАТА: Моят генерал, съпругът ми.

МАРГАРИТА: И вие сте неговата Генералша.

ГЕНЕРАЛШАТА: Да – Генералшата на Генерала. Но Генералшата не може да установи връзка. Затова ви моля да го търсите, докато телефонът му от свистящ снаряд се превърне с чуруликащо птиче.

МАРГАРИТА: Тъй вярно! Какъв е номерът?

ГЕНЕРАЛШАТА: Ох, какъв беше… 55553333. Все го забравям. Защото главата ми е заета с много по-важни неща. Вие обичате ли поезия? Радвам се. Аз пиша. Дълго време се колебаех дали да стана поетеса или генералша. Накрая станах и двете. Написала съм 78 стихотворения, посветени на Генерала. Ако имате време, бих могла да ви прочета нещичко.

МАРГАРИТА: Чудя се как съвместявате да сте генералша и поетеса.

ГЕНЕРАЛШАТА: Защо?

МАРГАРИТА: Генералството е ред, дисциплина, а поезията…

ГЕНЕРАЛШАТА: Това съм го обяснила в стихотворение 23.

(Генералшата разлиства бележник.)

МАРГАРИТА: По-добре ми разкажете нещо за Генерала. Отговарял ли е преди за реда по стадионите?

ГЕНЕРАЛШАТА: За него мога да говоря не с часове, а по цели нощи. Вече бях влюбена в него и му викам чистосърдечно: “Много си хубав”, а той ми отвръща: “Хубав съм, ама за сметка на това съм малко тъп…” Ей тъй го каза. Е, как няма да го уважавам, заради тази му категоричност. Никога не лъже. Хубаво, лошо – казва само истината. Като ми се ядоса нещо, кресне: “Я се виж каква си патка!” Но аз – не! Не се обиждам. Защото знам, че той го казва честно, без злоба. От обич ми го казва. И наистина, като погледна какво съм направила: Верно бе, каква съм патка, как може да направя такава глупост! Но друг път, когато ме види да вървя вечерта цялата в бяло и да проблясвам в тъмното, казваше ми: “Моята лека светулка! Ела да ми посветиш на сърцето, че да не е само в тъмното…”

МАРГАРИТА: Значи и той е бил поет.

ГЕНЕРАЛШАТА: А през първата ни нощ, като свалих булченската рокля, му се появих с пуснати коси като веявици и започнах да пристъпвам плахо-плахо, с лице-икона, а той: “Стой така! Сега си като Дева Мария малко преди да остане само Мария!” (смее се) Аз вече не бях дева, но той не разбра съвсем ясно. Толкова силно ме прегърна! Категоричен човек. А сега го потърсете.

МАРГАРИТА: И какво да му кажа по-точно? А ако не го открия?

ГЕНЕРАЛШАТА: Кажете му, че аз за него… Кажете му, че аз за него… Чакайте, струва ми се, вратата се отваря. Да. Моля? Какво!!! Не! Генерале!

(Връзката прекъсва. Маргарита затваря телефона. Ангел сваля слушалките.)

АНГЕЛ: Ти предизвикваш само шедьоври.

МАРГАРИТА: Само лудите и мъртвите предизвиквам напоследък. Нещо стана там…

(Телефонът звъни. Анонс. Маргарита вдига слушалката. Гласът на Момчето.)

МОМЧЕТО: (припряно) Чуй ме, чуй ме! Ще говоря направо. Вчера ме спира една мадама – стара, стара, към педесе и отгоре може да е. Спира ме и ми говори една такава – поетично ми говори, в рими и всякакви розови неща – да ме откара с колата си някъде и да си ме гушкала, нали разбираш. И аз – шаш! Викам й: Гледай си работата! Тя ми пъха една бележка – с телефон и вика: “Като решиш, обади се, ама не направо – първо на “Глас назаем” и те знаят какво, по принцип ще ми кажат…” И сега се обаждам. По принцип нямам пари, затуй се обаждам…

МАРГАРИТА: Ще са ми необходими още данни за вас. Къде живеете и прочие?

МОМЧЕТО: Името по принцип няма да си кажа. Живея в тоя, в най-най-крайния квартал – “Запад-Изток”. Най-източният “Запад-Изток”. От нас по на изток няма. По принцип ходя на училище. Още не работя. Но много хубаво рисувам! Хората ги правя като истински. Майка ми е чистачка в кметството, ама в това – по принцип в районното кметство. Баща ми пие яко. Братята ми по принцип крадат, верно – справедливо крадат, само от богатите. Като хайдутите от едно време се държат… У нас по принцип няма топла вода. И по принцип е студено, баща ми нали пие и така се топли. А на мен ми е студено. Щото още не пия много. И по принцип ми е студено. Като рисувам, пръстите ми стават на клечки. И нямам пари, нямам пари.

МАРГАРИТА: И на кой телефон да се обадя? Някакво име?

МОМЧЕТО: Мадамата няма име. Каза, че била генерал. Или май мъжът й нещо бил генерал… По принцип мен не ми се ходи. Мадамата е дърта. Но по принцип нямам пари.

МАРГАРИТА: На колко си години?

МОМЧЕТО: (пауза) Голям съм аз. Но какво да правя по принцип? Какво да правя? Още не работя. Майка ми е чистачка в кметството. Баща ми пие яко.

МАРГАРИТА: Щом мъжът на ма… дамата е генерал, значи има пистолет. Трябва да внимаваш!

МОМЧЕТО: Егаси! И кво да правя? Мен не ме е страх. Обаче какъв ще го търся при пистолета? По принцип нямам пари…

МАРГАРИТА: В момента мисля, че Генералшата е заета. Нещо май е станало у тях. Хайде, като решиш, звънни пак.

МОМЧЕТО: И кво да правя сега? По принцип…

МАРГАРИТА: Генералшата ми каза да не преставаш да рисуваш. Притежавал си голям талант.

МОМЧЕТО: Тя ли го каза? Че тя не знае, че рисувам.

МАРГАРИТА: Знае. Нали те е видяла да рисуваш на улицата, когато ти е казала да й се обадиш?

МОМЧЕТО: (колебливо) Аз тогава не рисувах.

МАРГАРИТА: А, значи е бил друг. Ти как се казваш?

МОМЧЕТО: Кой друг?

МАРГАРИТА: Кажи ми как се казваш – да проверя имената.

(Мълчание. Объркване. Момчето затваря телефона.)

АНГЕЛ: Шедьовър след шедьовър! Хайде, всеки момент започва предаването.

МАРГАРИТА: Нещо става…

(Ангел включва радиоапарата.)

Ще изключа телефона.

АНГЕЛ: Няма нужда.

МАРГАРИТА: Искам да го изключа.

АНГЕЛ: Недей, остави!

(От радиоапарата зазвучават музика и глас:

РАДИОГЛАС: “Истинският живот на истинските хора”. Всяка седмица по радио “Всичко +” – вашите изповеди, вашите страхове, вашите желания, изречени от самите вас. Без цензура, без задръжки, без компромиси. “Истинският живот на истинските хора” с Добрия Ангел – вашият втори глас.

ГЛАСЪТ НА ЛЮБОВНИКА: Обажда се един истински мъж. Висок – 185 сантиметра, тъмни очи, кестенява коса, зодия “Риби”…Натренирано тяло, бивш гимнастик. Най-силни уреди – халки и кон с гривни…Любимо ястие – пица от Неапол. Десерт – сметанов сладолед с много плодове. Обадете се… Предайте й, че всичко свърши. Напуснах я днес сутринта… Имам бенка от вътрешната част, много вътрешната част на дясното бедро. Под мишницата – белег от нож – спомен от един нахален покойник. На гърба ми личат дълги следи, приличат на резки от бич, но всъщност са следи от женски нокти. Автентични… Нека да бъде – от Големия любовник. Тя знае. Светкавица. Ако попита защо си тръгвам, кажете й, че Големият любовник не може да чака три месеца една кандидат-бабичка да се освободи от вдетинения си съпруг.

ГЛАСЪТ НА СОНЯ: Ама как може? Какви са тия… Я му кажете да се обади! Той е до вас, нали? Чувам го как боботи… Защо не ми се обади той? Надуто копеле! Моля ви, току-що го чух. Дайте ми го! Защо ми го отнемате? Той е толкова силен и красив… Какво ще правя сега? Кой ще ме погледне…

Телефонът иззвънява. Ангел и Маргарита не помръдват. Телефонът продължава да звъни.

ГЛАСЪТ НА ЛИЛИЯ: Помогнете ми!… Той ме изостави… Има толкова силни ръце… Биеше ме, обаче беше толкова добър… Кажете му, че Лилия не може без него. Мария ще го изостави, ще го изтръска и ще го разкара. Тя така прави с всеки. На предишното си гадже отмъкна три хиляди, а после го обвини, че е блъснал колата й, а тя е карала пияна… Кажете му, че не исках да го удрям. Но как да постъпя като той цяла вечер се усукваше около тая… Ще правя компреси на посиненото му око на всеки половин час, ще го завивам хубаво, ще му готвя вкусни неща…

Телефонът продължава да звъни. Маргарита намалява звука на радиото, което започва едва да се чува, вдига слушалката. Гласът на Майката.)

МАЙКАТА: Как си, майче?

МАРГАРИТА: А, здравей…

(Ангел натиска копчето за запис, понечва да сложи слушалките, но Маргарита му прави знак да не слуша. Ангел продължава да слуша предаването с допряно до радиоапарата ухо.)

МАЙКАТА: Ангел там ли е?

МАРГАРИТА: Да.

МАЙКАТА: Здрави ли сте?

МАРГАРИТА: Ти как се чувстваш?

МАЙКАТА: Как може да се чувства човек в старчески дом. Особено.

МАРГАРИТА: Добре ли готвят?

МАЙКАТА: Готвят. Ще ми донесеш ли две… три бурканчета течен шоколад?

МАРГАРИТА: Там няма ли?

МАЙКАТА: Всичко има, ама много бързо свършва. Всичко се свършва много бързо. Докато се обърнеш, и свършило. Само ние сме си тука. Четохме една статистика – самоубийствата в старческите домове се увеличили с 18% в сравнение с миналата година. Как го изчисляват това? При нас никой не се е самоубил.

МАРГАРИТА: Ти за такива неща не мисли.

МАЙКАТА: Като е студено, мисля. Като е топло, разхождам се и не мисля.

МАРГАРИТА: Като дойде пролетта, и всичко ще се оправи.

МАЙКАТА: Ами то, като дойде пролетта, какво повече има да идва? Освен да умре човек… Искам да си умра сама. Може и самотна, но поне да съм си единствена… Ти защо мислиш, че се съгласих да отида в старчески дом?

МАРГАРИТА: Нищо не мисля по тоя повод.

МАЙКАТА: Отидох, защото хем искам да си умра сама, хем да бъда някакси между другите – споделена.

МАРГАРИТА: Скоро ще те приберем.

МАЙКАТА: (обира последния шоколад в бурканчето) Ох, с тази лъжичка, ако ме видиш, приличам на роб от римска галера. Ще стигна ли брега или ще хвана диабет от захар и мъка.

МАРГАРИТА: Ядеш и пак се оплакваш.

МАЙКАТА: Ям и гледам. Гледам очите на старците около мен. Боже, и аз ли съм такава? Гледам очите им. Уж са пълни със знание и тъга. На пръв поглед очите на нито един възрастен човек не са глупави. Няма нищо повърхностно в тях, всичко там е дълбоко. Но после разбирам, че това е от умората. Всички уморени очи изглеждат влажни и дълбоки… Не, аз понякога се зачитам по пергамента на нечия кожа. И по моята. Аз съм си книгата. Научавам такива неща за себе си. Ето тук една вена като римски виадукт ми говори за топлите бани, които правех с часове…

МАРГАРИТА: Само толкова?

МАЙКАТА: Този старчески дом ме вледенява. Къде по-нататък след него? След него е… Затова искам да вървя, да отида другаде. Тук всичко е ясно. След старческия дом – вечният дом. Не искам дом! Мечтая да съм бездомна. Да ме носи вятърът, да ме облива дъждът, слънцето да ме гали, да усещам ледените пръсти на снега по шията си, въздухът да ме обгръща цялата…

МАРГАРИТА: И едно бурканче течен шоколад да е винаги подръка.

МАЙКАТА: Това ми остава – сладко и самота… Ама не е самота. При самотата няма никой освен теб. Това тук е празнота. Дори мен ме няма в нея.

МАРГАРИТА: Нали знаеш, че телефонът ми трябва?

МАЙКАТА: Нали мога пак да ти се обадя?

МАРГАРИТА: Разбира се, мамо.

(Маргарита затваря телефона.)

АНГЕЛ: Какво казва майка ти?

МАРГАРИТА: Изповядва се.

АНГЕЛ: Не успя да чуеш финала на предаването. Голям удар! Имат седемдесет обаждания. Ще вдигаме цените. Ей това е! Това ми трябваше! Мощна, разбиваща, гръмотевична индустрия! Един удар и край! Индустрия на истината. Обичам те!

ШЕСТА КАРТИНА

(Същата стая.

Интериор: същият като в предишната картина.

Сцена: зад масата с телефона седи Маргарита. До нея – Ангел.)

АНГЕЛ: Онзи ден говорих с продуцента. Каза, че искат нов продукт. Нещо по-хард. Така каза: нещо по-хард.

МАРГАРИТА: Да не би да иска нещо да си измисляме?

АНГЕЛ: Не, обаче го разбрах. Иска да доведем повече хора до границата, до ръба.

МАРГАРИТА: Как?

АНГЕЛ: Ако е любов – да си бъде необуздана страст. Ако е смърт – да си е почти кома. Е, не буквално, обаче да си го казват хората…

МАРГАРИТА: Няма да мога.

АНГЕЛ: На мен го остави. Ти си работи. Всичко се решава при монтажа. За днес съм ти приготвил една изненада.

(Ангел пуска радиоапарата

МАРГАРИТА: Сега ли започва?

(От радиоапарата зазвучават музика и глас:

РАДИОГЛАС: “Истинският живот на истинските хора”. Всяка седмица по радио “Всичко +” – вашите изповеди, вашите страхове, вашите желания, изречени от самите вас. Без цензура, без задръжки, без компромиси. “Истинският живот на истинските хора” с Добрия Ангел – вашият втори глас.

ГЛАСЪТ НА АНГЕЛ: Днес ще чуем три жени. Три покъртителни истории на три захвърлени в безнадежността нежни души от три поколения. Чуйте истината – за днешните жени, за живота тук и сега, за мечтите и паденията на три поколения българки.

ГЛАСЪТ НА МЕТРЕСАТА: Понякога му казвам “Моят Небесен дракон”… Иначе е много сладък. Понякога… Още не ми е прехвърлил апартамента на мое име, както обеща… Знаете ли какво ми е – вече две Нови години чакам да ми прехвърли този нищо и никакъв, пълен с хлебарки и мухъл апартамент… Всички желания му изпълнявам. Поне едно желание да не му бях изпълнила! А аз – всички! “Ти жаба станеш?” И аз ставам – скачаща, ухилена жаба. “Ти бъдеш змия?” И аз – ссссс – змия. Пълзя навсякъде, където пожелае. Какво ли животно не бях! Какво ли животно не бях! Какво ли животно не бях! Какво ли животно не бях!… А на него нищо не му струва този апартамент. Той има седем китайски ресторанта… Не му искам ресторантите. Само този апартамент за една от Новите години. Дори да е китайската!…

ГЛАСЪТ НА ГЕНЕРАЛШАТА: Опитвам се да се свържа с Генерала, но вече два часа телефонът му оттатък свисти като снаряд и никой не отговаря… Генералшата не може да установи връзка… Вие обичате ли поезия?… Дълго време се колебаех дали да стана поетеса или генералша. Накрая станах и двете. Написала съм 78 стихотворения, посветени на Генерала… Вече бях влюбена в него и му викам чистосърдечно: “Много си хубав”, а той ми отвръща: “Хубав съм, ама за сметка на това съм малко тъп…” … Е, как няма да го уважавам, заради тази му категоричност. Никога не лъже. Хубаво, лошо – казва само истината. Като ми се ядоса нещо, кресне: “Я се виж каква си патка!” Но аз – не! Не се обиждам. Защото знам, че той го казва честно, без злоба. От обич ми го казва. И наистина, като погледна какво съм направила: Верно бе, каква съм патка… Верно бе, каква съм патка… Верно бе, каква съм патка…

ГЛАСЪТ НА МАЙКАТА: Как може да се чувства човек в старчески дом. Особено… Ще ми донесеш ли две… три бурканчета течен шоколад?… Четохме една статистика – самоубийствата в старческите домове се увеличили с 18% в сравнение с миналата година. Как го изчисляват това? При нас никой не се е самоубил… то, като дойде пролетта, какво повече има да идва?… Ох, с тази лъжичка, ако ме видиш, приличам на роб от римска галера… Понякога се зачитам по пергамента на нечия кожа. И по моята. Аз съм си книгата. Научавам такива неща за себе си. Ето тук една вена като римски виадукт ми говори за топлите бани, които правех с часове… Този старчески дом ме вледенява. Къде по-нататък след него?… Това ми остава – сладко и самота… Ама не е самота. При самотата няма никой освен теб. Това тук е празнота. Дори мен ме няма в нея… Нали мога пак да ти се обадя?… Нали мога пак да ти се обадя?… Нали мога пак да ти се обадя?…

Ангел изключва радиоапарата и поглежда победоносно Маргарита.)

АНГЕЛ: Радиопиеса от истински гласове.

МАРГАРИТА: Това беше майка ми.

АНГЕЛ: Точно така – беше! Сега седи там, яде си течния шоколад и се прави на благородно обидена. Добре че ти се обажда. Това е единственият начин поне с нещо да ти помогне.

МАРГАРИТА: До нея ли опряхме? Тя да ни прави истинския живот на истинските хора? Ако е смърт – да си е почти кома…

АНГЕЛ: Марго, това са само думи. Но необходими думи, от които ние – ние двамата – печелим.

МАРГАРИТА: Ами ако тя е слушала радиото?

АНГЕЛ: Какво като се е чула! Ако те обича така както разправя, трябва да е доволна, че е предоставила добър материал, от който ти имаш само полза. А като я знам каква е суета, сигурно сега върви наперено из старческия дом и се оглежда победоносно: “Добър ден! Как сте, уважаеми? Слушахте ли ме по радиото? О, за мен това е ежедневие…”

МАРГАРИТА: Значи продуцентът каза: нещо по-хард. А той няма ли да осигури майка си за материал?

АНГЕЛ: Виж, трябва да спасяваме положението. Дисковете нещо не се продават както очаквахме. От радиото казват, че или ще докараме хората по телефона до ръба, или изпадаме.

МАРГАРИТА: Нека да изпаднем тогава.

АНГЕЛ: Няма да изпадаме. Тъкмо сега започваме.

МАРГАРИТА: Не искам така.

АНГЕЛ: Няма как иначе.

МАРГАРИТА: Няма да бъде така.

АНГЕЛ: Така ще бъде.

МАРГАРИТА: Отказвам да говоря повече по телефона.

АНГЕЛ: Аз ще намеря кой да говори.

МАРГАРИТА: Значи си готов да ме замениш?

АНГЕЛ: Ако ме предизвикаш.

МАРГАРИТА: Ако те предизвикам?

(пауза)

Предизвиквам те!

АНГЕЛ: И какво?

МАРГАРИТА: Няма да говоря.

(Телефонът иззвънява. Маргарита не помръдва.)

АНГЕЛ: Ще говориш.

(Ангел тика Маргарита към телефона. Тя се дърпа.)

МАРГАРИТА: Не.

АНГЕЛ: Ще говориш.

(С едната си ръка Ангел здраво държи Маргарита, с другата вдига слушалката и я допира до ухото й. Маргарита мълчи.)

Обади се!

(Маргарита мълчи.)

Казвам ти, обади се!

(Маргарита продължава да мълчи.)

МАРГАРИТА: Затвориха.

(Ангел взима слушалката и крещи в нея.)

АНГЕЛ: Ало! Ало, чакайте! Тук е “Глас на назаем”! Това което си мислите вие – казваме ние. Обадете се!

(Маргарита взима слушалката от Ангел и затваря телефона.)

МАРГАРИТА: Значи си готов да ме замениш?

СЕДМА КАРТИНА

(Същата стая.

Интериор: същият като в предишната картина.

Сцена: зад масата с телефона седи Маргарита. Очевидно скучае.

Входната врата се отваря и влиза Ангел. Отива при Маргарита – двамата се гледат дълго време.)

МАРГАРИТА: Никой не се е обаждал от две седмици.

АНГЕЛ: Трябва да засилим рекламата. Повече съобщения в пресата…

МАРГАРИТА: Нещо има, нали? Стоиш и нищо не предприемаш.

АНГЕЛ: А ти какво правиш? Седиш до телефона като Пенелопа и чакаш някой да се излъже да се обади. Е, няма да се обади! Със седене не става!

МАРГАРИТА: Впрочем, снощи ми се обади някой.

АНГЕЛ: Кой?

МАРГАРИТА: Не знам. Каза ми…

АНГЕЛ: Какво ти каза?

МАРГАРИТА: Че… съм … курва…

АНГЕЛ: Да не ти пука! Ти защо не му каза, че е педераст?

МАРГАРИТА: … и сводница… Каза ми, че мога да си подлагам гласа на когото си искам, но да не търгашествам с гласовете на другите… Не били мои…

АНГЕЛ: А чии са? Да ми покаже къде пише на кого са? На този, който ги е предизвикал, или на тези, които едва-едва са ги отпуснали, нещо са издишали през устата и си мислят, че това е достатъчно, за да предявяват претенции. Навсякъде наоколо летят гласове, гъмжи от всякакви думи и звуци. Другите като са толкова умни, защо не се сетиха те изплетат мрежи и те да ги уловят. Завиждат! Всички завиждат! Защото аз изплетох мрежата, аз улових гласовете, аз създадох тази индустрия.

МАРГАРИТА: Е, и аз ти помагах…

АНГЕЛ: Искам да кажа: ние.

МАРГАРИТА: Ангеле, от две седмици никой не се е обаждал.

АНГЕЛ: Знам. Има някои сътресения на пазара.

МАРГАРИТА: Остави пазара! Тук, тук никой не се е обаждал.

АНГЕЛ: Нещата са свързани.

МАРГАРИТА: Никой не иска да предавам съобщението му.

АНГЕЛ: Това е временно. Всичко проучих. С цялата сфера на комуникациите е така. Затова сега трябва да замина за известно време…

МАРГАРИТА: Къде ще ходиш?

АНГЕЛ: За Германия. Там разбират от тези работи.

МАРГАРИТА: При кого ще ходиш в Германия?

АНГЕЛ: При една фирма. Всичко съм уредил.

МАРГАРИТА: Как се казва?

АНГЕЛ: Не я знаеш.

МАРГАРИТА: Как се казва фирмата?

АНГЕЛ: Чакай, беше едно увъртяно име…

(пауза)

МАРГАРИТА: Лъжеш.

АНГЕЛ: Защо да те лъжа?

МАРГАРИТА: Няма никаква германска фирма.

АНГЕЛ: Знаеш ли колко фирми работят в този бранш?

МАРГАРИТА: Но такава фирма, при която ти отиваш, няма.

(пауза)

АНГЕЛ: Добре… Обаче трябва да знаеш, че ти докара нещата до тук. С твоето неудобство не успя да накараш никого да си разкрие душата докрай. Защото си скучна. Безнадеждно скучна. Не знаеш какво да кажеш. Защото си празна.

(Маргарита тика Ангел към вратата.)

МАРГАРИТА: Искам да си тръгнеш веднага.

АНГЕЛ: Отивам си, но сам си отивам. Както сам дойдох, така си отивам. И знаеш ли при кого отивам? При Ана. Да! При Анна. При Ана, Анна, Анннна...

МАРГАРИТА: Махай се!... Чакай!... При кого отиваш?

АНГЕЛ: Аз те направих известна. Иначе щеше да видиш радио… Всичко измислих аз, но ти не беше готова. Не беше достойна. Положих толкова усилия – само и само да те раздвижа, да те направя по-гъвкава, по-действена… Аз направих така, че да се срещнем – съчиних цялата оная история с Ана… Защото знаех, че не трябва да се пропилява цялото богатство от гласове, което имаш тук… Всичко измислих. А Маргаритката си мисли, че цъфти и невинно помага на хората, и колекционира живи гласове. Само ако не беше толкова бездарна! Толкова скучна! Толкова порядъчна…

МАРГАРИТА: Махай се!

(Маргарита изблъсква Ангел зад прага и затръшва вратата. Маргарита остава така неподвижна.)

Казах му го! Сама му го казах… Сама.

(След десет секунди телефонът иззвънява – втори път, трети път. Маргарита изведнъж се втурва към него и вдига слушалката.)

Ало, тук е “Глас назаем”…

(пауза)

Да, моля, няма нищо…

(Маргарита затваря телефона.)

Грешка.

ОСМА КАРТИНА

(Същата стая.

Интериор: същият като в предишната картина.

Сцена: зад масата с телефона седи Маргарита. Неподвижна е. От време на време яде с лъжичка от бурканче с течен шоколад и пие от шише с водка.)

МАРГАРИТА: От три месеца никой не се е обаждал. Какво искат тези хора? Тарифите са двойно по-ниски. Сигурно предпочитат да си казват истината в очите. Как тъй я карат без лъжа! И каква ли болка изпитват, ако всичко си го казват направо…

(пауза)

Ангеле, Ангеле, да ти окапят черните бели пера! Никакъв глас повече да не чуеш! И като ти викам да се махаш, защо си тръгваш? Защо ми вярваш? Какво като те гоня! Защо ме слушаш! Всичко, което казваш, не можеш да го искаш. Казваш го, обаче не искаш да става… Искаш да го убиеш, но си викаш “Господи, ами ако умре!”…

(пауза)

Ангеле, Ангеле… И какво да правя – хлътнах в някакво семейство от милиони хора. Милиони роднини! Всички се познават и всички са далечни. Всички се обичат и всички се мразят. Хиляди гласове! Семейство от стари деца, стари сукалчета, които се опитват да полетят, но не могат – хлъзгат се и реват – безброй стари сукалчета.

(Телефонът иззвънява. Маргарита бързо вдига слушалката.)

Да.

(Гласът на Майката.)

МАЙКАТА: Как си, майче?

МАРГАРИТА: Ти ли си?

МАЙКАТА: Забравихте ме. Как я карате с Ангел?

МАРГАРИТА: Мисля… мислим… скоро да те вземем.

МАЙКАТА: Ангел го чувам отвреме навреме по радиото. Много се е издигнал. Викам тук на старците: “Чуйте, ей това е зет ми, Добрият Ангел!” Нали Добрият Ангел бди над моята Маргаритка?

МАРГАРИТА: Скоро ще те вземем.

МАЙКАТА: Аз свикнах да чакам. Толкова съм свикнала, че вече нищо хубаво не чакам. Станала съм като оная сърна, която цели три години чакала своя елен. В началото била стройна и с вити мигли и все обърквала поклащането на някой клон с рогата на нейния елен. Чакала, чакала и след първата година погледът й станал тежък, а сърцето й започнало да угасва. Продължила да чака и на втората година ноктите на нозете й станали по-остри и заоблени, а по кожата й избила сива козина. Но продължила да чака. Накрая, след третата година като се огледала в езерото, видяла, че от чакане се превърнала в приведен към земята чакал, който дебнел елена не за да му се радва, а да го разкъса и да му разнесе месата и рогата из планината.

МАРГАРИТА: Това кога го измисли?

МАЙКАТА: Няма измисляне, Маргаритката ми. На чакал съм заприличала. Дано поне вие сте добре.

МАРГАРИТА: Всичко е прекрасно. Работата върви. Ангел е известен. Имаме много пари. Сигурно… скоро ще имаме дете…

МАЙКАТА: О, кога ще го видя внучето?

МАРГАРИТА: Скоро, много скоро… Ама чакай първо да го родя…

МАЙКАТА: Дай боже!

МАРГАРИТА: Нали знаеш, сега телефона ми трябва.

МАЙКАТА: Да, да. Само ми кажи… Много здраве!

(Маргарита затваря телефона. Седи известно време неподвижна. Изведнъж става и изважда всякакви видове касетофони, магнетофони, звукозаписни устройства. На входната врата се звъни. Маргарита оставя нещата и хуква да отваря. Рязко отваря вратата. На прага – Чечо.)

ЧЕЧО: Здрасти, Марго!

(пауза)

Как си? Как е работата?

(Чечо се промъква покрай Маргарита, оглежда се.)

Разбрах… Чух… Говори се… Оня – Ангел – те бил… Бил си отишъл… Или ти си го изгонила. Той беше голяма грешка.

(пауза)

Ти как си? Аз не ти се сърдя. Всички правим грешки. И аз колко грешки съм правил… Онова откритие, нали знаеш… Не го открих. Грешка в изчисленията – някакви десети, стотни и ядец! Обаче сега съм на път вече да открия едно друго откритие. Вече няма да има грешка. Всеки има право поне на още един шанс.

(пауза)

Имам толкова идеи. Ако знаеш колко идеи ми идват. И всичките мощни, големи. Понякога си мисля: “Как пък не ми дойде някоя по-така, малка, скромна идея! Нали и аз съм човек като другите!” А те всичките ми идеи – мощни, големи… Виж, вече не си губя ключовете. Завързах ги и сега като се усъмня, че ги няма, само подръпвам тази връв и те подрънкват, подрънкват…

(Чечо демонстрира всичко и започва да показва ключ по ключ.)

Ето – за апаратамента, за колата, за гаража, за тавана и най-малкият – за пощенската кутия. Всички тебе чакат. Понякога ми заяждат, защото искат ти да отключваш с тях. Ще си направим такъв живот, Марго! Като кралица ще те нося! Нали си гледала “Кралица Марго”? Там много кръв имаше, обаче при нас ще е чистичко, беличко, по-кралско ще бъде един вид.

(Чечо вижда подредените звукозаписни уредби.)

Нещо… Празненство ли ще правиш?

МАРГАРИТА: Голямо, безкрайно празненство…

ЧЕЧО: Знам. Всеки има нужда от малко време – да премисли, да го изживее… И аз колко пъти…

(пауза)

Хайде, аз да те оставям за купона. Кого си поканила?

МАРГАРИТА: Всички.

ЧЕЧО: Кои всички?

МАРГАРИТА: Малката принцеса, Големия Любовник, Ана и Анна…

ЧЕЧО: Те близначки ли са?

МАРГАРИТА: Соня, Лилия, Директора, Ангел… Дори ти си поканен.

ЧЕЧО: Че аз не знам.

МАРГАРИТА: Вече знаеш.

ЧЕЧО: Няма да остана. Този Ангел не мога да го гледам… да го слушам… Не ти ли стига, че един път вече ти се подигра?

МАРГАРИТА: Нищо не ми стига на мен.

ЧЕЧО: И сега пак си се разлигавила… Много лесно прощаваш.

МАРГАРИТА: Казвай сега! Ангел ми дава пари, слава… А ти какво даваш?

ЧЕЧО: До пазарлък ли стигнахме?

МАРГАРИТА: Казвай: апартамент – баня и тоалетна отделно, кола, гараж… Друго? О, да! И откритието на века! Този проводник свързваме с другия проводник и – баум! Откритие!

ЧЕЧО: Нямаш представа как се правят големите открития!

(Маргарита тръгва към Чечо и започва да го избутва към вратата.)

МАРГАРИТА: А ти нямаш представа колко си жалък, апартамент с апартамент! Колко си лепкав, баня и тоалетно отделно!

ЧЕЧО: Марго, давам ти последен шанс!

МАРГАРИТА: Давам ти пет секунди да се махнеш!

ЧЕЧО: Този път ще съжаляваш за последно…

МАРГАРИТА: Завинаги! Махай се!

ЧЕЧО: Марго, обичам те! Аз майката му ще разгоня на тоя Ангел.

МАРГАРИТА: Мразя те!

(Чечо вече е избутан зад прага.)

ЧЕЧО: После, ако искаш, обади се…

МАРГАРИТА: Сбогом!

ЧЕЧО: Чакай малко…

МАРГАРИТА: Остави ме! Искам да бъда сама.

(Маргарита затваря вратата.)

Казах му го! Сама му го казах… Сама…

(Маргарита бързо набира телефонен номер.)

Хайде, Ангеле, за последен път! Давам ти последен шанс…

(Тишина. Глас в слушалката: “Избрали сте несъществуващ телефонен номер”)

Ох, как ви мразя! Всички, всички живи същества – фигури, тела, ръце, които пипат, крака, които тропат, живи! Махайте се! Искам само звуците, чистите гласове, диханието, залюляването на въздуха…

(Маргарита довършва подреждането на всички звукозаписни устройства. Зарежда ги с касети, ленти, дискове.)

Добре дошли! Много мило, нямаше нужда от тези цветя. Откъде да взема сега толкова вази? Милите ми гласове, толкова ви обичам… Готови ли сте за голямата оратория? Хайде!

(Включва устройствата. От тях се разнасят гласове.

ГЛАСЪТ НА МАЛКАТА ПРИНЦЕСА: Кажете му да се върне… Кажете му, че го обичам и му прощавам… Кажете му – от Малката принцеса…

ГЛАСЪТ НА КУПУВАЧА: Ако свалиш с 20% - съгласен… Много е скъпо…

ГЛАСЪТ НА ЛЮБОВНИКА: Имам бенка от вътрешната част, много вътрешната част… На гърба ми личат дълги следи, приличат на резки от бич, но всъщност са следи от женски нокти. Автентични…

ГЛАСЪТ НА СОНЯ: Защо ми го отнемате? Той е толкова силен и красив… Какво ще правя сега?…

ГЛАСЪТ НА ДИРЕКТОРА: Предайте му, че е уволнен… повече не е необходим…

ГЛАСЪТ НА АНГЕЛ: “Ще бъдеш убита. Скрий се бързо някъде на сигурно място.” Край!… Говоря самата истина… Говоря истината…

ГЛАСЪТ НА АННА: Не. Тук има само Анна. С две “н”-та.

ГЛАСЪТ НА ЛИЛИЯ: Помогнете ми… Той ме изостави… Има толкова силни ръце… Биеше ме, обаче беше толкова добър…

ГЛАСЪТ НА СЕСТРАТА: Кажете му, че сестра му е мъртва…

ГЛАСЪТ НА АНГЕЛ: Видяхте ли какво направихте?… Аз съм добрият ангел…

ГЛАСЪТ НА ЧЕЧО: Разделих банята и тоалетната. Плочките са небесносини… Сложих вана…

ГЛАСЪТ НА Б.ЛЕКОВ: Как така?

ГЛАСЪТ НА АНГЕЛ: Покажете се на балкона и ще ме видите… Имам идея. Ще бъдете най-добрата… Обожавам гласа ви! Следвам ви – не ви преследвам – следвам ви…

ГЛАСЪТ НА СТАРЕЦА: Каменчо, честит рожден ден! Да си жив и здрав! Да изкараш учението и догодина да ни дойдеш с булка на гости!…

ГЛАСЪТ НА МЕТРЕСАТА: Не му искам ресторантите. Само този апартамент за една от Новите години. Дори да е китайската!

ГЛАСЪТ НА ГЕНЕРАЛШАТА: Вече бях влюбена в него и му викам чистосърдечно: “Много си хубав”, а той ми отвръща: “Хубав съм, ама за сметка на това съм малко тъп…” …Никога не лъже.

ГЛАСЪТ НА МАЙКАТА: Това тук е празнота. Дори мен ме няма в нея… Нали Добрият ангел бди над моята Маргаритка?… Няма измисляне, Маргаритката ми.

Маргарита започва с жестове да управлява гласовете – сякаш ги дирижира.)

МАРГАРИТА: Ей, ти, по-високо! Още по-високо! По-бързо! Скороговорка, скороговорка! Браво! Сега забави! Още забави! Така, влачи, влачи… Ти, другият, започни да заобляш! Заобляй, заобляй! Какво е това “о”? По-голямо “о”! “О” като кълбо – търкаляй, търкаляй! Хайде сега всички гласове! Искам всички да чуя! Анданте! Анданте! Вие сте! Вие обитавате по-високия свят. Живейте леко! Леко! Още нагоре! Съвсем леко над нас, над ето това облаче човешки дъх… Виждате ли го? Още, още! На границата между веждите и очите! Да ви усещам върху клепачите! Ето, затварям очи и искам да ви чувствам как стъпвате внимателно по покрива на моя поглед! Разговаряйте! Разговаряйте! Не спирайте! Не спирайте! Вие сте! Вие сте!

КРАЙ

предишна страница